Сега е времето на вятъра.
И той се скита дълъг и зелен
по пясъка, изровен от вълните,
по стъпките, оставени от мен.

Един човек минава -
едва забележим на този фон огромен.
Какво ли търси?
Самота?
Любов?
Или изгубен летен спомен?

Спасителната кула
стърчи - настръхнала, прегърбена, болнава.
Но как да му помогне тя?
Потъналият миг не се спасява.

Отишло си е лятото - 
ефирна кърпичка на стюардеса.
Море са миговете преди него.
И след него пак море са...

Сега е зима.
Ветровита и безснежна.
Плаче гладен гларус.
Изминат е кръгът:
бе пролет, лято, есен...
а сега е старост.

Върви човек.
Кому да каже болката?
Кой смъртен ще я разбере?
Запява - сам по плажа...
Приглася му
безсмъртното море.