Лятото :: Моите "лични полета" (2)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.01.2010 09:53 - Моите "лични полета" (2)

Прочетен: 1881 Коментари: 2 Гласове:

   - Трябва ли поетът да се ограничава в своята откровеност? Или може да говори за всичко?

   - Поетът е човек като всички. Поезията е споделяне на деликатни настроения, вълнения, оригинални мисли... И както при разговор с близки приятели достигаме до голямо себеразголване, но все пак оставяме и нещо недоизречено, така и в стихотворението остават някои едва загатнати неща. Те са отвъд думите, в контекста, за тях читателят би трябвало да се досети. Това дори придава по-голяма достоверност и убедителност на изреченото. Тук е много важна мярата. Прекрачването на бариерата води до нетактичност, до ексхибиционизъм, до кич. Не ти ли се е случвало някой да ти разказва прекалено интимни неща примерно за своето семейство, а на тебе ти става неудобно? И бързаш да смениш темата. Преминава се границата на художествеността и се навлиза в територията на пошлото, низкото... А срещата на пошлото с претенцията за изкуство поражда кич.

- Песимист ли си?

   - Ако въпросът е зададен във философския смисъл - да, песимист съм. Човекът е обречен на загуби и поражения. Последното му поражение винаги е смъртта. Защото прекъсва стремежите му, плановете му, прекъсва емоционалните му връзки.
   Но ако става дума за по-практичните неща, за положението на българите и тяхната държава, аз съм скептично настроен оптимист. Ще се оправим, но няма да е скоро, няма да е лесно, няма да е по време на нашия живот.    - Гръмогласните поети, знае се, по-лесно завоюват териториите си сред читателите. На какво се осланяш ти като тих лирик?

   - Нямам териториални претенции.

Стигат ми стотина, двеста души в България. Надявам се, че съм "завербувал" толкова. Осланям се на тишината в кръга на нощната лампа. Хората вече имат нужда от шепот. След толкова викове и много шум за нищо...

   - Би ли споменал български поети от последните 50 години, чиито имена и произведения няма да отпътуват за Острова на статистиката и средните стойности?

   - Аз вече споменах някои. Към тях мога да прибавя дълъг списък, защото българската поезия през изтеклия наскоро двадесети век беше на висотата на времето. Не гледайте това, че нямаме Нобелови лауреати. Светът малко познава нашата поезия. Тя е самобитна и не винаги разбираема за западноевропейците. Не смея да спомена едни имена, защото ще пренебрега незаслужено други. Ще се задоволя само с имена на покойни поети, защото те не бива да лежат в сянката на забравата: Пеньо Пенев, Веселин Ханчев, Иван Давидков, Иван Пейчев, Петър Алипиев, Христо Фотев, Добромир Тонев, Николай Искъров... Останалите по-добре да бъдат живи и здрави.

   - Какво мислиш за формата в поезията? Класически или свободен стих?

   - Важното е формата да бъде естествена. А това значи да не мисля за нея, когато чета стихотворението. Да е в хармония със съдържанието. Обичам повече класическия стих, защото неговият ритъм създава настроение, а аз съм емоционален човек. Но не отричам и свободния стих. Той дава по-голям простор на мисълта. Не го приемам обаче, когато мисълта е тривиална и бедна, когато образността е суха, съчинена. Убедих се, че графоманията може да си служи както с класическия, така и със свободния стих. Все пак за класическия стих е нужна по-голяма дисциплина, повече труд, а графоманът рядко ги притежава. Не случайно, откакто издаването на книги не се контролира, повечето автори "бичат" свободен стих - така де, за какво да се мъчат с ритъма и римите... Всъщност не се постига никаква форма, следователно няма поезия. Голото бръщолевене не е поезия. Но от друга страна и каканиженето в гладки, но кухи строфи също няма нищо общо с истинската поезия. Вислава Шимборска смята, че всяко стихотворение трябва да има своя уникална форма. И май че е права.

(Следва)

Иван Вълев

Нагоре