Моите родители цялата вечер обсъждаха дали да остана в града, или да се върна на село, където да уча и тази година. Ако останех, трябваше да наемат по-голяма квартира, та да може да дойде и баба през зимата. Татко все споменаваше някакъв си Илиев, който бил обещал да освободи неговата квартира на нормиран наем. Да, ама този Илиев искал хиляда лева! Как се събират хиляда лева, пък и бива ли да му се дават на Илиев тези грешни пари? Нали държавата е определила евтин наем за работниците? Илиев да не е по-важен от държавата, та ще иска хиляда лева? Две стаи в една еврейска къща до "Ортамезар". Обща кухня с хазаите. А не може ли да помогне другарят Колев? На кого по-напред да помага Колев? Не виждаш ли, че и на него му се клати столът? Все го хокат, че планът изоставал...

Говореха си така двамата в тъмното, а аз бях толкова уморен, че не усетих кога съм заспал.

Постепенно опознавах града и свиквах с него.

Уличките на "Кършияка" между "Брезовска" и "Карловска", между Марица и Рибница бяха интимно прашни и дъсчените огради на дворовете не скриваха бедността на работническата класа, която трябваше за кратко време, още докато порасна, да построи социализма. Виждах как привечер в тези дворчета се режеха салати и работниците, голи до кръста или само по потници, пиеха ракия, жълта лимонада и зелена ментовка. Чувах как си разказват смешки  и в тези смешки често споменаваха някакво Радио Ереван. Лесно се чуваше какво го попитали, но какво отговорило Радио Ереван аз все не можех да чуя, защото то се казваше винаги шепнешком, а след това избухваше дружен смях. Не можех да разбера на какво се смеят тези хора и това малко ме дразнеше. В квартирата имахме само радиоточка, та нямаше как да въртя копчето, за да открия това странно Радио Ереван.

Ходех и на Главната улица, по която се движеха нагоре-надолу всякакви хора - и стари, и млади, и учени, и прости, и добре облечени, и с дочени избелели панталони... От Пощата до "Джумаята" и обратно - много пъти срещах все същите физиономии и разбрах, че това ще да са баш пловдивчаните, защото се поздравяваха, поспираха се да разменят няколко думи и отново продължаваха разходката си или пък влизаха в кината и сладкарниците.

На всеки стотина метра до бордюра имаше плювалници. Това отначало ме смая и озадачи: хубаво ли е или лошо? Аз не плюех изобщо, но за да изпробвам плювалниците, два-три пъти се изплюх в тях. Забелязах, че един странен човек по потник и къси панталони, с барета, по която лъщяха разни значки, минава и почиства плювалниците. Накрая реших, че това е хубаво нещо, щом като е за здравето на хората. Нали и по радиоточката все повтаряха: "Здраво тяло - здрав дух!" и други подобни мъдрости.

Скитах се и по калдъръмите на Стария град. "Хисар капия" и къщите около нея ме подсещаха, че тук отдавна са живели богати хора, които са имали не само пари, но и вкус. Толкова много прозорци гледаха към всички посоки - значи тези хора не са се криели от улицата, имали са чиста съвест. Долните етажи обаче приличаха на крепости. Сега из тези улички живееха предимно арменци, чувах разправиите на къдрокосите арменчета, които си играеха, но не можех да схвана нито една дума. Как ли българите разбираха това Радио Ереван?