Някъде из планината необятна,
край безлюден и несигурен заслон,
ти се позагърна в дрехата си лятна
и прошепна: "Гледай, жълт кантарион..."

Колко приказки след туй, дълбокоумни,
казахме си, но мигът ги заличи.
И сега не помня други твои думи,
само този "жълт кантарион" звучи.

И дочувам в него: "Сбогом, забрави ме,
лятото ни беше кратко като стон.
След години ще забравиш мойто име
и ще ме наричаш "Жълт канатарион"..."