В пет часа
по средата на лятната улица,
между две мигвания на светофара,
виждам твоето уморено лице.
То проблясва само сред лицата на хората
като малка космическа станция
сред далечни и чужди звезди...
И се втурвам към теб.
Но къде си, къде си?
Автобус неочакван разделя ни,
пешеходци ме блъскат към подлеза,
разлюляно гъмжило с покупки,
трийсет градуса лъхат в лицето ми,
а над всичко - сирена
на разгневена кола...
Ето: виждам отново очите ти,
но сега са в стъкло отразени;
виждам кратка усмивка
(не за мене, уви, не за мене).
Светофарът разкъсва на мигове
моя порив - отчаян! - към тебе:
миг - и виждам ръката ти,
уловена за дръжка в трамвая;
миг - и виждам косите ти,
разлюлени от струята въздух;
миг - и ти си в зелената рокля;
миг - и жълтата блуза облякла си;
миг - изгряваш отново - с червена пола...
Ти си вече на хиляди части разкъсана,
отразена в стъкла, разпиляна в метали,
от железния грохот далеч си отнесена,
оцветена с дъгата на залеза...
И от погледа ми изгубена
между две мигвания на светофара,
между два удара на сърцето,
в пет часа,
по средата на лятната улица...