Да виждам жестове, да чувам думи,
но не на сцена, не в театър,
а в това пространство помежду ни,
сега и утре, и така нататък...

Да ме запомните, да ви запомня
с гласа, с движението на ръката,
не с клетва, а с една усмивка скромна,
родила бръчиците над устата.

Не искам нищо ваше да пропусна - 
сълза и вик, ирония, шегичка,
любовен шепот, трепване на устна...
Не искам много, искам всичко.

Когато някому не стигат сили,
дано вратите си да не залостим.
Да се докоснем, без да се ужилим.
Да се прегърнем, без да чупим кости.

Какво прекрасно пожелание!

Прекрасно е, Иване, благодаря ти! Вили