Постинг
09.12.2009 07:03 -
Появи се на пътя старец (Силует на А. Мицкевич)
Адам Мицкевич - полски поет и изгнаник, пророк на народната съдба, страдалец и романтик - е близък на нас, българите, защото образът му напомня с нещо нашите възрожденски поети и революционери - Раковски, Каравелов, Ботев...
Роден в Литва (1798 г.), принуден да живее в Русия и Франция, той умира в Цариград (1855 г.), без кракът му да стъпи в Краков и Варшава, тези най-полски градове. Едва по-късно тленните му останки са пренесени на хълма Вавел, където е пантеонът на великите поляци.
Напомня нашите възрожденци по своята отдаденост на народното дело, в името на което се скита "немил-недраг" да търси помощ и избавление за поробения си народ, а лирата му денем пее, нощем плаче и на нейния зов отвърщат гарваните и вятърът. Тези скиталчества по дирите на свободата го довеждат в края на живота му дори до България, нейде около Айтос и Бургас, където се обучава легията на Садък Паша (всъщност - Михал Чайковски, полски революционер).
Любовните стихове и сонети, които преведох, може би не са най-характерното за творчеството на Адам Мицкевич. Те са писани от младия поет, който току-що е прокуден от родния си край за "волнодумство" (свободомислие) и "въдворен" (ама че думичка!) отначало в Санкт Петербург (по-близо до очите на властта), сетне в Одеса (да не влияе и на руснаците). Това е началото на големите митарства, началото на емигрантския живот, когато душата още плаче за родната река (Неман), за родните поляни и за очите на онази, която придава външната прелест, конкретния лик на младежките копнежи по красотата, изкуството, свободата. Сонетите са писани под влияние на Петрарка (заглавието на първия сонет, "Към Лаура", а също и мотото към целия цикъл ясно говорят за това. Но при големите таланти влиянието бързо отстъпва пред оригиналните виждания. От същия период са и "Кримски сонети", признати за шедьоври в полската поезия. Двата сонетни цикъла са предвещание за бъдещите върхове - "Задушница" и "Пан Тадеуш".
За да дозрее за тези творби, които днес заемат най-видното място в етажерката на полската литературна класика, Адам Мицсевич е трябвало да преживее още немалко душевни пориви и поражения. Биографията му е интересен роман, който аз не се наемам да разкажа. Но ще спомена в телеграфен стил само някои моменти.
В Москва и Санкт Петербург младият поет бързо намира общ език с руските декабристи. Сближава се с интелектуалния елит на Русия (А. С. Пушкин, З. Волконска, В. Жуковски и др.). Царската полиция го преследва и за да не попадне в затвора, руските му приятели издействали паспорт за Западна Европа. В Берлин Мицкевич слуша лекции на Хегел, във Ваймар се среща и разговаря с Гьоте. В Рим го настига вестта за избухналото национално въстание (1830 г.). След дълго колебание в търсенето на път към народа си поетът стига до Великополша (Западна Полша), когато въстанието вече клони към своя кървав залез. Сред емигранти и оцелели въстаници Мицкевич пише в Дрезден трета част на "Задушница" (романтична драма в стихове). През 1832 година го виждаме в Париж, където му е писано да прекара почти целия си по-сетнешен живот като преподавател по славянски литератури, съпруг на една душевно болна жена и приятел на един религиозен мистик (Анджей Товянски).
През 1848 г. , изтерзан от разкаяние за неизпълнен дълг към своя народ, поетът пада в нозете на папа Пий IX, за да го моли да подкрепи - морално и материално - борбата на полския народ за национална независимост. Разтърсил, казват, ръката на светия отец и извикал високо: "Разбери, че Духът Божи днес е в блузите на простия парижки народ!" На което папата отвърнал (на италиански, естествено): "Пиано, синко, пианиссимо!" Мицкевич почти изгубил съзнание от вълнение и разочарование.
И ето, срещаме някогашния автор на нежни любовни сонети из улиците на Генуа - той върви начело на своя "легион", тръгнал да освобождава Полша. Тук ще цитирам хрониста очевидец: "Появи се на пътя старец, който водеше само единадесет души, единият от които беше гърбав."
Старецът Мицкевич тогава е бил на петдесет години. Такива чети винаги се водят от поети...
Славянската душа е способна да разбира романтичните полети и падения. След ковчега на Адам Мицкевич в Цариград (1855 г.) тръгва една дълга върволица от черни овчи калпаци. Зигмунт Милковски: "Тези хора вървяха мълчаливи, слети от едно общо чувство, по лицата им се четеше, че ни съчувстват в нашата скръб. Те бяха дошли да изразят своята почит към гения на славянската поезия. Българите дойдоха, без да ги е канил някой, отидоха си, без да им благодари никой. Изпълниха своя дълг към поетическия гений, който озарява славянството."
Ако минавате по централната алея на Морската градина в Бургас, погледнете надясно, поспрете се и поставете роза или хризантема пред гранитния барелеф на Мицкевич. Пред Поезията и Свободата.
Иван Вълев
Роден в Литва (1798 г.), принуден да живее в Русия и Франция, той умира в Цариград (1855 г.), без кракът му да стъпи в Краков и Варшава, тези най-полски градове. Едва по-късно тленните му останки са пренесени на хълма Вавел, където е пантеонът на великите поляци.
Напомня нашите възрожденци по своята отдаденост на народното дело, в името на което се скита "немил-недраг" да търси помощ и избавление за поробения си народ, а лирата му денем пее, нощем плаче и на нейния зов отвърщат гарваните и вятърът. Тези скиталчества по дирите на свободата го довеждат в края на живота му дори до България, нейде около Айтос и Бургас, където се обучава легията на Садък Паша (всъщност - Михал Чайковски, полски революционер).
Любовните стихове и сонети, които преведох, може би не са най-характерното за творчеството на Адам Мицкевич. Те са писани от младия поет, който току-що е прокуден от родния си край за "волнодумство" (свободомислие) и "въдворен" (ама че думичка!) отначало в Санкт Петербург (по-близо до очите на властта), сетне в Одеса (да не влияе и на руснаците). Това е началото на големите митарства, началото на емигрантския живот, когато душата още плаче за родната река (Неман), за родните поляни и за очите на онази, която придава външната прелест, конкретния лик на младежките копнежи по красотата, изкуството, свободата. Сонетите са писани под влияние на Петрарка (заглавието на първия сонет, "Към Лаура", а също и мотото към целия цикъл ясно говорят за това. Но при големите таланти влиянието бързо отстъпва пред оригиналните виждания. От същия период са и "Кримски сонети", признати за шедьоври в полската поезия. Двата сонетни цикъла са предвещание за бъдещите върхове - "Задушница" и "Пан Тадеуш".
За да дозрее за тези творби, които днес заемат най-видното място в етажерката на полската литературна класика, Адам Мицсевич е трябвало да преживее още немалко душевни пориви и поражения. Биографията му е интересен роман, който аз не се наемам да разкажа. Но ще спомена в телеграфен стил само някои моменти.
В Москва и Санкт Петербург младият поет бързо намира общ език с руските декабристи. Сближава се с интелектуалния елит на Русия (А. С. Пушкин, З. Волконска, В. Жуковски и др.). Царската полиция го преследва и за да не попадне в затвора, руските му приятели издействали паспорт за Западна Европа. В Берлин Мицкевич слуша лекции на Хегел, във Ваймар се среща и разговаря с Гьоте. В Рим го настига вестта за избухналото национално въстание (1830 г.). След дълго колебание в търсенето на път към народа си поетът стига до Великополша (Западна Полша), когато въстанието вече клони към своя кървав залез. Сред емигранти и оцелели въстаници Мицкевич пише в Дрезден трета част на "Задушница" (романтична драма в стихове). През 1832 година го виждаме в Париж, където му е писано да прекара почти целия си по-сетнешен живот като преподавател по славянски литератури, съпруг на една душевно болна жена и приятел на един религиозен мистик (Анджей Товянски).
През 1848 г. , изтерзан от разкаяние за неизпълнен дълг към своя народ, поетът пада в нозете на папа Пий IX, за да го моли да подкрепи - морално и материално - борбата на полския народ за национална независимост. Разтърсил, казват, ръката на светия отец и извикал високо: "Разбери, че Духът Божи днес е в блузите на простия парижки народ!" На което папата отвърнал (на италиански, естествено): "Пиано, синко, пианиссимо!" Мицкевич почти изгубил съзнание от вълнение и разочарование.
И ето, срещаме някогашния автор на нежни любовни сонети из улиците на Генуа - той върви начело на своя "легион", тръгнал да освобождава Полша. Тук ще цитирам хрониста очевидец: "Появи се на пътя старец, който водеше само единадесет души, единият от които беше гърбав."
Старецът Мицкевич тогава е бил на петдесет години. Такива чети винаги се водят от поети...
Славянската душа е способна да разбира романтичните полети и падения. След ковчега на Адам Мицкевич в Цариград (1855 г.) тръгва една дълга върволица от черни овчи калпаци. Зигмунт Милковски: "Тези хора вървяха мълчаливи, слети от едно общо чувство, по лицата им се четеше, че ни съчувстват в нашата скръб. Те бяха дошли да изразят своята почит към гения на славянската поезия. Българите дойдоха, без да ги е канил някой, отидоха си, без да им благодари никой. Изпълниха своя дълг към поетическия гений, който озарява славянството."
Ако минавате по централната алея на Морската градина в Бургас, погледнете надясно, поспрете се и поставете роза или хризантема пред гранитния барелеф на Мицкевич. Пред Поезията и Свободата.
Иван Вълев
Светлая память, баронесса Юлия Вревская
с лудостта на първа любов те обичам
Мъдреците на Поднебесната империя
с лудостта на първа любов те обичам
Мъдреците на Поднебесната империя
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Дневник и проза "Скритата градина"
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката