Лятото :: Кръг и парабола (откъси от новела)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.02.2010 05:29 - Кръг и парабола (откъси от новела)

Прочетен: 1679 Коментари: 1 Гласове:

(Продължение)

Висока гола равнина, покрита само с жълти есенни треви, развявани от нисък остър вятър. Хоризонтът е толкова близо, че ако се засиля, ще скоча в неговата бездна. Едно дърво на ръба между земята и небето стърчи с осакатени клони. Червеникави угари и бели камъни като накацали птици в тях. Тесен път се отделя от асфалта, извива се без нужда и накрая стига до трицветна будка. Бариерата също е бяло-зелено-червена, войник с дълга пушка стърчи и зяпа към облаците.
Тук вятърът духа едновременно от всички страни - и черноморски, и добруджански, и дори отвесен, идващ право от настръхналото небе. Коси ледени капки те удрят по лицето, завалява дъжд, подобен на градушка, и ти се шмугваш в бараката, вкопана почти до покрива си в земята. На такова място село не се заселва. На такова място се прави казарма.
На най-високото - кабина на колела. Въртят се монотонно крилата на радиолокационната станция. Вътре електронните устройства жужат като пчели. Всичко останало е скрито под земята.

.....................

Старшината с монголските очи ни вдига често по тревога и ни кара да тичаме из калните угари, да залягаме и пак да тичаме... Веднъж тичах с такава злоба, че се отдалечих прекалено много и стигнах чак до дървото, което се чернееше на хоризонта. Там земята внезапно пропада и се образува нещо като каньон, а по-надолу, по стръмните склонове, са лозята, къщичките и най-накрая - големият град с пристанището и високите бели блокове. Легнах близо до черното дърво, скубех стръкчета трева и гледах към града. Там сега е Светла. Аз съм на няколко километра от нея, но вече трети месец не мога да отида. Рядко разрешават отпуски, и то ако не си наказан. А аз все имам да изтърпявам някакво наказание. Защото се обаждам. Храната развалена, карат ни да я ядем, а аз се обаждам. Всички хвърлят лъжиците. "Кой пръв се обади?" Хайде - две седмици без градски отпуск. Старшина-школник Габровски се подиграва с редник Алиев, а аз се обаждам да го защитя. Хайде - още 15 дни. И се събират месеци. И мия чиниите и тенджерите на стотина души с хладка вода... Пред мене сега се белее големият град. Дали да не се обаждам вече? В някой от онези прозорци е Светла. Дали пък да си трая вече?
На ръба на това пусто плато, където едно дърво се беше измамило да пусне корени, аз усещам, че ме е страх от дивотиите на света, в който събират младите хора като нас в казарми, защото някой може да натисне някакво опасно копче и да разпали война. И да настъпи край на всичко. Лозята и малките къщи, белите блокове в далечината, пристанището - край! Светла и аз - край! Джема и аз - край! Старшината с монголските очи, редник Алиев и школникът Габровски - край! Само дървото ще остане с черните си клони, които няма да се разлистят напролет. Ще има ли пролет? Лято? Есен? Птици ще има ли?
Да се обаждам ли, или да си мълча?

(следва)

Иван Вълев

Нагоре