Лятото :: Кръг и парабола (откъси от новела)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.02.2010 08:51 - Кръг и парабола (откъси от новела)

Прочетен: 1603 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 28.02.2010 11:54

(Продължение)
Първо и последно писмо от Джема:
"Пиша ти писмо, а мой багаж събран. Ние, албански студенти, заминаваме, защо такава заповед. Разбираш - политика. Плаче ми се. Лошо, че свят има граници. Ще бъдем наблизо, както някой казва, може с магаре да стигнеш. Но ще се срещнем ли някога? Искам да бъда в моя Албания, моя майка там, а тук оставаш ти. Не мога да бъда твоя, но и негова не съм. Няма да се омъжа за пианиста. Ти направи мене свободна. Няма време за повече.
Желая ти всичко хубаво! И прощавай за грешките! Твоя Джема"

Изпращат ме в града да извикам един офицер. За да спестя време, решавам да се спусна по стръмната пътека през лозята.
Вървя през снега, светло е още и дървото, черното дърво, което сега е побеляло, ме изпраща със снежно мълчание. Сам съм, като вълк през лозята, сам съм и сив, вървя и се смея от нервна възбуда, а градът ме очаква студено. Чужди улици, чужди стълбища, чужди звънци и врати. Намирам капитана и "Разрешете да доложа", "Разрешете да напусна", "Тъй вярно"... Изпълних задачата и тръгвам да търся квартирата на Светла.
Вилите в края на града. Кривите улички. Образцовите домове. Злите кучета.
Около лампите танцуват снежинки. Намирам улицата и номера.Двуетажна вила с хубава ограда. Звъня. Чакам дълго. Вратата се отваря.
- Ах, ти се появи все пак.
"Защо е така студена ръката ти, Светла?"
- Заповядай, влез, ако искаш...
"Защо е толкова далечен гласът ти, Светла?"
- Хазаите са добри хора. Но е малко студено. Нямаме дърва. Искаш ли коняк?
- Не, Светла, не бива да пия, скоро ще се връщам в поделението.
- Колко примерен си станал! Аз сама ще си пия тогава...
- Добре де, малко мога и аз да пийна.
И настъпва най-лошата тишина, която съм чувал. Двама самотници пият самотно коняк в студена студентска стая.
- Искаш ли цигара? Пропуших покрай съквартирантката си.
- Добре, ще запаля и аз.
Нови жестове, нови интонации, нови погледи. Държи чашата изискано и опитно. С тази ръка, която здраво бях завързал за съзнанието си тогава, в болницата.
- Пий де, пий повечко. Нека да се напием. Остави твоите въздържателски принципи!
- Не става въпрос за принципи. В девет трябва да бъда в поделението. Далече е, има виелица.
- Защо не махнеш с ръка на всичко? Няма нищо вечно на тоя свят. Не се знае колко още ще живеем. Защо да отлагаме удоволствията?
- Светла, ти никога не си говорела така. Какво е станало?
- Много неща се промениха. Но няма значение. Карай да върви!
Отново дълга и студена тишина. Тя потреперва, аз я завивам с шинела си. Но как да я стопля, когато очите й са студени, гласът променен, дрезгав и чужд?
"Разни карибски и берлински кризи висят над главите ни, а ние зубрим политикономията на капитализма, държим изпити по марксизъм и ленинизъм и се мъчим да оправим това страшно чудовище, наречено с в я т . Свят е само човекът - съществото, индивидът, който се мъчи да преживее броените си дни колкото може по-добре. И мисли само за себе си."
Тя говори много бързо, страшно бързо, така както бързо пие коняка, а тялото й потреперва, нестоплено от моя груб шинел, непогалено от изненаданите ми ръце. Нищо не мога да кажа, безсмислено е да кажа каквото и да било...
- Не е точно така, Светла - казвам все пак аз, но тя едва ли ме чува.
Поглеждам часовника си. Трябва да тръгвам. На вратата се опитвам да я целуна.
- Недей. Не те заслужавам.
- Глупости. Другата неделя ще дойда. За повече време.
- Не, не идвай! Моля ти се, не идвай!
- Защо?
- Всичко е свършено. И да дойдеш, няма да ме намериш. Сбогом.

(Следва)

Иван Вълев