Вчера ми се обади Петър. Поздрави ме за празниците и ми пожела здраве за Новата година.
   Ама кой беше Петър, ще попитате. Това се питам и аз. Той се обажда през пет години. Как успява да открие сменените ми телефони! Спокойно, спокойно - ще ви обясня кой е този мой приятел Петър.
   Преди двайсет години във Варшава бяхме поканени на предновогодишно "парти" от един наш общ приятел, Яцек. На въпроса ми "Как ще те намеря?" Яцек отговори: "Проста работа. Ще те докара Петър. Той е идвал вече у дома."
  Смрачаваше се. На уговореното място и в уречения час спря лада (а може би шкода?) и ние с жена ми бързо се качихме, за да не се пречи на трафика. Запознахме се в движение, в колата беше и съпругата на Петър. Оформи се "група пътници", отправяща се към периферията на Варшава, към нов жилищен район на някакви си 15 - 20 км от центъра. Вече валеше сняг - доста интензивно, чистачките на колата едва се справяха.
Най-важното е, подхвърли Петър, да улучим комплекса, нататък е лесно. Яцек живеел отскоро там. Той беше симпатяга с посребрена брада и мустаци. За пореден път го беше подслонила заможна и самостоятелна девойка, наскоро получила мезонет в модерен за онова време, скоростно построен квартал. 
Като начало Петър се справи отлично, откривайки северната магистрала. Сняг, сняг, сняг... Така си представях околностите на Варшава, когато Наполеон се е връщал с наведена глава от Москва. Извън града се извиха и снежни виелици. Пътеуказателните табели се виждаха много трудно. Шофьорът ни мобилизира всички да ги следим и да му докладваме...
Разбира се, пропуснахме едно отклонение! Трябваше да се връщаме десетина километра. Но Петър се справи и в края на краищата влязохме в новия комплекс. Прозорците светят, но навън няма жива душа. Няма и кафенета, магазини или  павилиони, където човек да попита. Адресът се състои само от блок, вход, апартамент. Тук трябва да припомня, че тогава още нямаше мобилни телефони, та не можехме да се обадим на Яцек. Залутахме се сред еднаквите блокове - ха наляво, ха надясно... То пък и улиците не са като улици - свършват изведнъж или те извеждат в изходния пункт... Попаднахме в преспи, колата буксуваше. Слизахме с Петър да я избутаме. По едно време решихме да спрем и да тръгнем пеша, та или да попитаме някого къде се намира този блок, или да го открием по реда на номерата.
Уви, и това не ни помогна твърде. Номерацията следваше някаква своя логика, чиято формула не успявахме да открием. Зъзнехме, газехме в дълбоки преспи, но не се отказвахме. Как бе? Българин като обещае, че ще иде на гости - няма сила, която да го спре... По едно време реших да се жертвам и позвъних на един домофон. Отвърна ми старчески женски глас: "Вие ли сте? Аз вече мислех, че няма да дойдете, деца мои..." и се разхлипа. Звъннах на друг. Отвърна ми млад мъж, контактен, макар и с трудно подвижен език. "Виждате ли, господине, аз живея тук отскоро. Но ще ви обясня, доколкото мога. Само че без никаква гаранция. Трябва да се има предвид, че на лицевата страна има по два номера, а на обратната страна има по три или може би четири. Значи трябва да пресмятате: два плюс три, съответно четири, и така да изчислите къде се намира търсеният блок." Благодарих му любезно и предадох разговора на Петър. Но той беше измислил ново решение, тъй като бе забелязал телефонен автомат. Набра номера и закрещя в слушалката: "Яцек, ние сме сред преспите между блок 602 и 612. Спешно се нуждаем от твоята помощ. Идвай, брат, спасявай!"
След малко дойде Яцек, оказа се, че сме на гърба на неговия блок. "Българи, упорити като магарета! Ние с моето момиче вече се канехме да си лягаме. Носите ли троянска шливовица? Имам водка, но вашата шливовица е елексир. Мога да я пия в промишлени количества, без да се напия."
Домакинята ни прие с добре изиграна любезност, възпитано момиче. Салатите и мезетата все пак бяха приготвени. И като започнахме едни тостове, примесени със спорове за литература, за политика, та дори за климата - чий климат е по-здравословен? Стигнахме до консенсус - в България през лятото, в Полша през зимата.
Не си спомням нищо за връщането. Петър знае. Знае, но вече двайсет години не казва. Само звънва през пет години да ме пита как съм и да ми пожелае щастлива Нова година. Ето, това е приятел! Повече - боен другар!

Развесели ме и ме пренесе нейде назад из Новите години в детството ми :)

Желая ти едно такова посрещане на Нова година, с приятели и тостове, но без увертюрата търсаческа в бурята!

;)))

Аз имам идея - не си сменяй често телефонните номера и Петър ще ти пожелава щастлива нова година всяка година ;)))))
И напред, с упорство и през новата година!

И все пак по-важното е, че не си забравен ... Винаги има такива позвънявания през интервали от време...Най-доброто е, че сте живи и здрави и отновото позвъняване роди този разказ...до който се докоснахме и ние..Благодаря! От мене - само едно пожелание - да сте живи и здрави за да си позвънявате дори и на интервали!!Прекрасна Нова година, поете!!

Тайните сближават хората. Но това прилича повече на изнудване. Той знае, а ти не.

Това исках де - да те развеселя! :)
ОЩЕ ПО-ВЕСЕЛО ПОСРЕЩАНЕ НА нОВАТА ГОДИНА!
ЗДРАВЕ, ТВОРЧЕСКИ БЕРЕКЕТ, ПРИЯТЕЛСКИ ПРЕГРЪДКИ!

Приемам идеята ти. Но смяната, нали знаеш, се прави от БТК. Докато си запомня номера, и те ми го сменили... :))
ВСИЧКО НАЙ-ХУБАВО ПРЕЗ НОВАТА ГОДИНА! :)

Човек понякога не знае колко скрити приятели има. Дори да не се виждат, съществува някаква връзка в продължение на много години.
И на тебе щастлива Нова година!

Очевидно "тайната" на нашето славно завръщане не може да послужи за изнудване, защото Петър вече двайсет години не ми е поискал нищо.... :))
Добре ни е да знаем, че някъде някой се сеща за нас поне един път в годината.
ХУБАВА нОВА ГОДИНА!