Една нощ се събудихме от мощни оръдейни изстрели. Изтичах в стаята на майка и татко, а те вече бяха отворили прозорците и гледаха осветеното небе. Там летяха серии от трасиращи снаряди. Хазаите също гледаха от техните прозорци. Всички къщи отсреща също бяха будни и хората уплашено си говореха, съветваха се какво да правят. "Ами това е война! Войната започна!" Други отвръщаха: "Учение трябва да е...". "Какво учение над града?! Да бягаме! Третата Световна започна!" Баща ми също се обади:

- Къде да бяга човек? Ако е война, ще ни намери навсякъде. По-добре да угасим лампите.

Стрелбата продължи доста време. Въздухът замириса като при пожар. Някои наизлязоха на улицата. Чуваха се истерични женски писъци. Плачеха бебета.

И изведнъж всичко утихна. Като че ли бях сънувал и някой ме бе събудил. Лампите угасваха една след друга.

На сутринта хората оживено обсъждаха събитието, но освен догадки никой не можеше да каже нищо убедително. Май че турски самолет... Може би пътнически... Може би разузнавателен... Може би грешка на военните...

Страхувах се, че може да започне война. Виждах като на кино как танкове прегазват пчелина и градината, как гори сеното, подпалва се и къщата с килера, в който се трупаха спомените на нашия род. Всичко гори и не остава нищо от спомена за дядо Иван, за прадядо Вълю, за прабаба Рада, за техните къщи и плевни, биволи и кучета, обущарски такъми, за градини и ниви... Виждах се сам, с обинтована глава, с патерици, подкрепян от Венета с идеално бялата и изгладена блузка, а после край мене минаваха всички момчета от кръжока по радиотехника, от драмсъстава - и те са ранени, и те са с почернели от дим и кал лица. Смешниците, облечени като палачи, носеха въже и се канеха да обесят чучело, което приличаше и на Йосиф Висарионович, и на Адолф Хитлер. Вървеше с тях и Тошко Чамов - едно високо момче от драмсъстава, което играеше ролите на романтичен любовник в някои пиеси - вървеше с побеляла коса, негатив на фотолента от апаратче "Смена", и произнасяше реплики: "Всичко у човека трябва да бъде красиво...", "Красотата ще спаси света", "Свободата, Санчо, свободата..."; накрая завършваше тъжно: "Казвах ли ви аз, че има нещо гнило в Дания? Казвах ви, но не ми вярвахте... Ето, четете днешните вестници! Четете доклада на Хрушчов пред Двайсетия конгрес!" И ние размотавахме бинтовете от главите и краката си, захвърляхме патериците в блатото между стадиона и лятната къпалня, надявахме на вратовете червените си връзки и запявахме "Пред нас са блеснали житата". Разбирахме, че всичко досега е било фалшиво, че Сталин... че Берия... че имало лагери в Сибир... Затова значи нашите бащи и майки бяха тъжни, уморени, бедни; затова значи ходехме с пуловери, изплетени от стара прежда, разплетак, с панталони от тъкан преди години домашен вълнен плат; затова значи живеехме в чужди еврейски къщи, строени преди цял век, в къщи с общи кухни и чардаци, от които се влиза направо в единствената стая за семейство с няколко деца; затова значи майките ни перяха с домашно приготвен сапун от сода каустик и свинска мас; затова значи не познавахме шоколада, а само понякога - за награда - получавахме марципани от соя; затова значи се страхувахме да не кажем нещо неправилно от гледна точка на марксизма; затова значи се бояхме да танцуваме буги-вуги, румба, да свирим джаз и да четем книжлета за пирати, детективи, мафиоти; затова ли, най-накрая, не мечтаехме за пътешествия извън България, стигаше ни излетът до хижа "Здравец", а като завършим прогимназия, може би ще ни уредят екскурзия до Бабините Видини кули и ще се повозим с параход по Дунав... Но само ако нашите дадат пари за пътни. Бай Ганьо бил изръшкал Европата, а ние не можехме да я видим дори на снимки в списания - когато пристигна сестрата на хазайката от Мексико, казала, че на митницата били й задържали всички списания и вестници.

"Сега вече ще се оправим" - вярваше Тодор Чамов, а аз вярвах на него. Той беше чел много неща от Маркс, Енгелс, дори от Хегел, от Русо. От него научих думите "утопия" и "диалектика", а сега ми обясняваше какво е това "отрицание на отрицанието". В момента се извършвало точно това: отрицание на предишния етап от общественото развитие. Той бил го предполагал и преди, но нашите философи като адаша му Тодор Павлов не давали да се издума за подобно нещо и го наричали ревизионизъм.

- Тошо бе, ти що не следваш философия? Какво се губиш в тоя драмсъстав?

- Ще видим. Не мога още да реша. А в драмсъстава ми е интересно. Ами я сега аз да ти задам същия въпрос. Ти нали пишеш стихове?

Изтръпнах. Откъде можеше да знае? Изчервих се, смутих се и не знаех какво да му отговоря.