Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09.2008 11:20 - СКРИТАТА ГРАДИНА (откъси)
Автор: gor Категория: Изкуство   
Прочетен: 1632 Коментари: 2 Гласове:
1



По едно време момчетата от драмсъстава, с които вече се познавахме, казаха, че им трябва някой по-едър и с по-мъжки глас, за да играе Петър Ченгелов. Трябвало да представят, и то на сцената на театъра, обесването на Петър Ченгелов. Спомних си за театралните патила на баба ми на читалищната сцена. Човек може да стане за резил пред цяло село, пред цял град. После ще го сочат с пръст и ще му лепнат прякор. Ами! Ами! Далеч от тези маймунски работи! Но в този момент от вътрешната заличка излезе Ана Маркова и онези, "смешниците", насочиха вниманието й към мен. Тя се приближи и ме погледна с топлите си очи. Станах веднага и се изчервих. На височина бях колкото нея.

- Знаеш ли някое стихотворение? - попита тя.

Знаех много стихотворения, но се боях, че ще поиска да кажа нещо наизуст, а аз щях да се смутя и да засека по средата. И все пак, за да не ме вземе за невежа, казах:

- Знам "Червените ескадрони" от Христо Смирненски.

- Чудесно! Хайде да ни го кажеш. Ела в нашата зала!

- Но аз... но аз сега ще имам радиотехника - опитах се да избягам.

- Нищо, моето момче. Няма да закъснееш. Пък и аз ще те оправдая пред твоя ръководител.

Омагьосан от приятния й глас, хипнотизиран от живия й поглед, аз тръгнах след нея. Тя посочи къде да застана и се опита да ме успокои:

- Не се вълнувай, няма да ти пишем оценка. Гледай към фикуса и забрави, че има хора.

- "В утрото на светла ера, с факела на нова вера"... - започнах нерешително аз.

Всички слушаха много внимателно. Тя ме гледаше окуражително. Но аз, като закачих поглед за върха на фикуса, не го отместих до края. После леко се поклоних и исках да прочета в очите на другите колко съм се изложил. Красавиците направиха някакви гримаси, но момчетата ме гледаха усмихнато и може би снизходително: не е по-добър от нас, но има данни за ролята на Ченгелов, понеже е напреднал в пубертета...

Маркова се усмихна, вдигна леко вежди, което придаде загрижен вид на лицето й, и каза:

- Ела следващата неделя по-раничко. Можеш ли?

- Ами мога - промърморих аз.

Бях се предал. Бях се поддал вече на суетното желание да стъпиш на сцена и да говориш на публика, па макар и с чужди реплики. На онова желание да опиташ всичко, да се изпробваш, пък... каквото излезе. Още нямах нищо и следователно нямах какво да губя.

 

Но баща ми имаше какво да губи и по онова време изгуби работата си. От селото пристигнало писмо до директора, в което баща ми бил представен като ренегат. След като му национализирали лимонадената работилница през 1947 година, той напуснал партията, отказвал да работи в текезесето и без да има жителство, започнал работа в града. Директорът отначало не обърнал сериозно внимание на писмото, още повече че сам бил помогнал преди това баща ми да получи временно жителство. Но след месец при баща ми дошъл нашенец, който се мотаел из Пловдив и никой не го знаел какво точно работи. Е, само се досещали... Нашенецът разговарял насаме с директора, след което директорът казал на баща ми: "Много се извинявам, но и аз имам семейство и деца..."

Баща ми започна да продава печени тикви, като разкарваше из града количка, наета от един турчин. Свърши сезонът на тиквите - баща ми взе да сглобява вкъщи намордници за волове. Свършиха и намордниците - баща ми тръгна да разтоварва въглища от вагоните на Сточна гара... После продаваше варена царевица, най-накрая направи дървен павилион в един двор срещу фурната за гевреци и започна да продава най-хубавата лимонада на чаши. Дали наистина беше най-хубавата - не съм сигурен, но така казвали хората, които си купували гевреци и като им преседнело на гърлото, минавали на отсрещния тротоар и си поръчвали чаша студена и добре газирана лимонада за две стотинки /за сравнение: кутийка кибрит тогава струваше четири стотинки/. Над павилиона имаше табелка - ТПК "Прохлада" - защото никакъв "частен сектор" не биваше да се развива и да ражда всекидневно капитализъм.

Ходех с изтъркани и позакърпени дрехи, със стари обувки, ядяхме зелева чорба с праз, рачел с петмез, направен от домашната тръстика, растяща в селската ни градина. И всичко с много хляб - понякога черен, понякога жълт, царевичен. Дробяхме хляба в боза, която не беше скъпа. А понякога, в неделя, баща ми купуваше тулумбички от сладкарницата срещу банята. Тогава разбирах, че е получил пари отнякъде.

И така, момчето на тикваджията, на разтоварача на въглища репетираше старателно пиеската за обесването на Петър Ченгелов, секретар на окръжния комитет на БКП в Пловдив. Момчето на тикваджията, на продавача на варена царевица мислеше, че Ченгелов и другите като него са се борили, за да няма несправедливости и глад. Обесването беше станало в затвора преди тринайсет години, в годината, когато са разстреляли Никола Вапцаров и когато то, момчето на лимонададжията, се беше родило.

И четях тогава Вапцаров, за пръв път четях "Вяра", "Не бойте се, деца", "Песен за човека"... Какъв кураж даваше тази поезия на такива като мен! Опитвах се и аз да пиша като Вапцаров, защото се чувствах негов син или по-малък брат. Поетите, които преди това бях чел, бяха високо и далече и аз не можех да открия себе си в тяхната поезия. А Вапцаров ми говореше за въглища и за черен хляб, за каскети и за чесън... И въпреки всичко - за едрите звезди над Фамагуста! И за кашлицата на огнаря /а човекът, който живееше под нашата стая, беше също огняр и цяла нощ чувах кашлицата му/. Ето, това са нашите хора, мислех си аз, Ченгелов, Вапцаров, Лиляна Димитрова... Това е класата, на която принадлежа. Защото нали не можех да се моля пред скрита в долапа иконка, както правеше баба? Прочетох и "Партизански песни" на Веселин Андреев, партизанин, останал като по чудо жив. Разбрах за него от едно момиче в драмсъстава, което рецитираше "Сашка". Щом като светът е разделен на два лагера /нали така започваше всеки доклад, всяка уводна статия?/, къде съм аз? Кой е моят лагер?

И аз съвсем убедено застанах под театралната бесилка, тръснах веригите пред палачите /в случая това бяха пълничкият Стойко и високият Жоро Белята, най-добрите комици от драмсъстава/ и патетично произнесох последните думи на героя: "Завещавам часовника на сина си Йонко, писалката - на дъщеря си, а веригите - на вас!" Препълнената зала изръкопляска, после в гримьорната се поздравихме. Поздрави ме и ми стисна ръката самата Ана Маркова и дори ме покани да посещавам и занапред драмсъстава. Действителност и театър се смесиха, сляха се съвсем по Станиславски и аз не можех вече да ги отделя.



Тагове:   градина,   Откъси,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. nadagr - Припомняте ми детството,
09.09.2008 11:47
комунизма...,но поетите са си поети,дори и комунистически.
Благодаря ви за това,че успявате да ме върнете там.
цитирай
2. gor - Приятно ми е...
09.09.2008 17:09
Приятно ми е, че успявам да ви "върна там".
Ако се откажем от детството си, което премина ТАМ, не по наша вина, все едно да се откажем от най-щастливата част от живота си. Постарах се да го отразя вярно, с любов.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gor
Категория: Изкуство
Прочетен: 1905252
Постинги: 678
Коментари: 3016
Гласове: 17069
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031