Страхотна творба! Изстрадан свят. Покъртителна истинност. И майсторски стих.

Знам го оня подлез с римските мозайки,
ширнал се надлъж и шир в села, паланки...

Благодаря ти, Поете! Изживяването беше върховно!

Благодаря ти, брате Вълев! :)

Подлезът наистина ти е познат, земляко. Възможно е дори да си ме виждал там. Защото всичко е реалност.
Поздрав! :)

а аз на женския пазар чаках някой да мине и да изкупи цялата сергия с ябълки ...
Това се случи с цяло едно поколение българи, пожертвано в името на псевдодемокрацията ...За кой ли път у нас все в името на демокрацията и физически и морално си отиват българи!! Поздрави за изстраданите стихове!! От тях истина и болка струи...Благодаря ти!!

няма смисъл да заставаме зад сергията с книги - няма кой да купува...
А кой знае, може мечтата от последните стихове да се сбъдне? (В събота, в Историческия музей...в твоя град.)

И аз благодаря!:)

Дано сега нещо да се е променило! Успех! :)

Здравейте, Иван Вълев! Попаднах тук толкова случайно, а вече няколко часа не откъсвам очи от поезията! Досега се стърпявах, но тези стихове просто ме трогнаха дълбоко в душата ми!!! Ето накратко нещо интересно за "оня подлез с римските мозайки", но погледнато от друг ъгъл - през погледа на детските очи... Съдейки за годините по снимката Ви, можете спокойно да ми бъдете баща. В детайли помня като малко дете какъв ад преживяваха родителите ми (и двамата ерудирани и престижни висшисти), за да ни осигуряват обикновените човешки необходимости на две деца. Пред детските очи от онова време като пред прожектор за фотографско филмче "Ну погоди" наистина се меняха същите потресаващи кадри на прехода. Моята майка се принуди да пробва бизнес и да продава стока на сергия до женския пазар в София... Сутрин с татко излизаха по тъмно, той я караше, а вечер като свършеше работа, я взимаше обратно със стоката - дрехи. Прибираха се пак по тъмно, а децата ни гледаше цял ден баба ни, готвеше, переше, миеше, чистеше, разхождаше ни, разказваше ни какви ли не интересни истории... стараеше се да помогне, жената... Но за нас с брат ми всичко свършваше всяка вечер, когато родителите ни се прибираха след единадесет вечерта, прималяли от умора, майка - и зъзнеща от студ през зимата... Бяхме наистина малки деца, а за горчивите истини за живота четяхме в очите на мама и татко преди още да можем да четем.... И когато се приберяха, за нас сякаш набързо свършваше приказния свят от историите на баба, от филма, който тя гледаше следобед, докато подрежда, от детските игри... Тогава се сърдех, че ето - пак не ми купуват онази топка, че казват, че нямат пари за онази играчка, за шоколад, за по-ново колело... Гледах с неистов детски страх онези с джиповете, отвсякъде чувах долнопробна чалга и вече добре разбирах какво означава наркодилър, какво е мутра, какво е митинг... Днес, години след онези времена и когато всичко се подреди и изглежда да е наред, а аз вече не само мога да чета, а следвам желаната от мен престижна специалност в СУ, с Вашите стихове ме върнахте назад в детството ми и осъзнавам отново, че никога нищо няма да бъде наистина наред за мен. Защото спомените от това обременено детство на мен и на моите приятели са живи и... тъжни... Сещайки се за "оня подлез с римските мозайки", днес като пораснал млад човек се чувствам наистина тъжен и дълбоко съжалявам за всичко това вътре в себе си. Понякога в ежедневието усещам как "оня подлез" за добро или за лошо, е променил нещо в мен, направил ме е по-различен от децата след моето поколение. Наистина е много тъжно и неловко да съжаляваш за неща, които не са зависели от теб, на които си станал неволна жертва и които вече са толкова отминали, а сякаш още близки и понякога осъзнаваш трайните следи от тях след години. Тези Ваши стихове наистина ме трогнаха, изказът Ви е покъртително реален и трогателен и с всяка следваща дума буквално рисува в съзнанието онази тъжна картина на поета-продавач на книги, на отрудените бедни хорица, на пропития в костите студ, на опозицията на двата свята горе – долу и, най-сетне, на угрижения, уморен поглед на моята майка през онези времена.... Е, днес вече това е минало-заминало, но дано Вашите деца и внуци и, дай Боже, един ден и моите, не срещат никога модел на такива тъжни картини, освен в поезията и изкуството!