За мой късмет, за нещастие твое
спира лифтът над снежната бездна
и сега ще се гледаме дълго:
ти – със зелени мъгливи очи,
аз – с прегорели от страсти зеници;
ти към върха се издигаш, момиче,
аз от върха, уморен, се завръщам…

Сами сме над бялата пустош – две ноти
в едно петолиние, две лястовици,
кацнали върху съседни потрепващи жици.
Ние нямаме избор – така са ни спрели,
на разстояние, твърде малко за безразличие,
твърде голямо за ласка и шепот.

След малко ще дойде пак токът. Отново
ще тръгне с потракване лифтът.
И ти ще отминеш смутена нагоре,
а аз ще се спусна безмълвен надолу.
Ще те помня, момиче, ще те сънувам,
защото там, долу, сега се смрачава.
Ще ме забравиш, момиче, защото
на върха все още слънцето грее.

Страхотно стихотворение! Поздрави!

Ние май сме съфамилници, въпреки че тази фамилия не е много често срещана. И аз те чета.
Поздрави!:)

Едно от най-любимите ми твои стихотворения!...:)

зряло чувство на светла тъга...

Здравей, Ася! :)
Ти се появяваш тук, когато нещо много ти харесва...

Да, лирическият е узрял и докато дойде токът, ще презрее... :))
Благодаря!

Имаше някога един професор по физика, който започваше лекциите си с неизменното: "Тока, разбираш ли, не е балама, все намира най-краткия път..." :) Може би заради това се отказах от физиката, но ми остана любима.
Тъжно-светещо стихотворение. Тоест - прекрасно!
Поздрави!

Благодаря!