Да не попаднеш в лошо време
на ужасно място:

над блатото валеше мръсен дъжд
за радост на колониите жаби;
затънали до коленете бежанци
от някъде към никъде пренасяха
децата си, вързопите със страхове,
случайните надежди, неизбежната тъга;

намерилите островче се блъскаха,
захващаха се за ръце, крака, коси,
притискаха телата си измършавели;
обичаха се и се мразеха, ругаеха,
отправяха молитви към Аллах и Богородица,
залъгваха децата си с красиви приказки;

понякога от хеликоптери им хвърляха пакети,
тогава по-високите мъже подскачаха,
разкъсваха във въздуха пакет,
от който се изсипваха сухари –
причина за братоубийствен ръкопашен бой,
за женски писъци, нецензурни псувни;

след дъждовете слънцето се разгневи,
небето притъмня, изви се тромба на торнадо,
засмука кал от блатото, засмука жаби,
издигна малките деца и ги захвърли
в прегръдките на чужди майки;
настана плач и скърцане със зъби;

езиците се смесиха, омразите се сляха,
по-младите завиждаха на старците,
защото си им беше време да умрат;
жените облажаваха мъжете,
понеже, като нямаха утроби,
не бяха раждали и кърмили деца.

Да не попаднеш в лошо време
на ужасно място:

снегът валеше втора седмица, затрупа
пътеки, пътища, летища, магистрали;
замръзнаха реките, язовирите, блатата;
затънаха в огромни бели преспи
колите на прокудените от войната;
настана тишина, каквато има в Космоса;

прегръщаха се не от обич, а за да се стоплят,
целуваха се не от страст – от лудост и от страх;
замръзваше пред устните дъхът им, сълзите
се ръсеха замръзнали – суграшица;
човешка топлина от устни, от подмишница
надмина стойността на нефта и на златото;

да не говорим за цената на усмивката,
на лекото потупване по рамото
и на прегръдката…
На мене също те са нужни
за по-оптимистичен край на разказа.
Заменям цяло кралство за една усмивка,
заменям нефтен кладенец за две прегръдки.

В укритията хъркат шумно олигарсите
след дългите наздравици със генералите.
Защо но се усмихвате? Не вярвате,
че давам цялото си звездно кралство
за усмивка в лошо време
на ужасно място?

слагам си в ушите тапи от облаци и се оставям слънцето да ме заслепи сутрин, за да не чувам и виждам, защото не мога да помогна на хората в лошо време на ужасно място, непоносимо е безсилието ни срещу това, което все се случва, и пак, и пак и никаква поука не си взема светът от уроците на историята, жалко

не го разбирам, честно, а не се и опитвам вече

иска ми се да е на живо това с победата на дооброто, но не е