Русото момиче със сините очи се казваше... е, да речем, Венета. Всеки ден погледите ни се срещаха в коридорите и по стълбището. Гледаше ме надменно, не се усмихваше, а беше толкова хубава, когато се усмихнеше на друг, защото имаше равни бели зъби. Розовите й бузи често пламваха, когато разговаряше с учители или с някое друго момче. Но както усмивката, така и руменината на бузките й не бяха за мене. Говореше се за нея, че е пълна отличничка, че чете много книги, ходи на симфонични концерти и на театър. Пееше в хора.

Сядах понякога на училищната ограда, за да я видя, когато излиза. Ходеше винаги с добре изгладена бяла блуза, не сваляше пионерската връзка. Колко ми се искаше да бъдем приятели! Та нали и аз се стремях към културата, която доскоро ми липсваше на село. Тя сигурно си мислеше, че съм простак, който може само да бяга и скача.

Тези догадки ме караха все повече да страдам. Сравнявах се с литературни герои, които преживяват нещастна любов. Търсех да чета поети като Лермонтов, Яворов, Дебелянов... Техните любовни страдания ме навиваха и аз се отъждествявах с лирическия герой; "двете хубави очи" бяха очите на Венета. Тя ми се мяркаше в съзнанието ту като Мина, ту като Татяна, ту като Наташа Ростова... Но докато жените от литературата бяха далеч и по време, и по място, Венета беше съвсем близо: живееше през няколко къщи и учеше един етаж над мене.

Един ден не издържах и написах бележчица: "Защо ме мразите?" Причаках обекта на своите тайни чувства в двора на училището и въпреки че наблизо нямаше никого, пуснах бележката в краката й и отминах. Тя се огледа на всички страни и едва тогава се наведе да вземе листчето.

На другия ден в коридора на училището получих отговор: "Не Ви мразя." Зарадвах се на тази нейна декларация, но започнах още повече да страдам. Защо е толкова лаконична? "Не Ви мразя" може да означава също така "Вие сте ми безразличен." А аз исках тя веднага да покаже, че страда по мен поне толкова, колкото и аз страдам по нея...

Не ми се учеше вече по физика и по биология, не ми се решаваха задачи. Пишех си домашните формално, защото нали другарката Правда казваше, че ние трябва да даваме пример. Беше ми омръзнало да давам пример, който никой не следва. Беше ми омръзнало да помагам на по-слаби съученици, които класната "прикрепяше" към мен. Те, слабите, намираха време да ходят на мачове, да скитат по тепетата, да играят белот...

Започнах и аз да ходя с тях. Най-напред отидох с други момчета от махалата, с братята Лесови, на боксов мач в зала "Макаби". Когато на ринга се качиха боксьорите от тежка категория, публиката полудя, развика се, моите приятелчета също подскачаха и викаха: "Убий го!", "Скалпирай го!" От веждата на единия боксьор потече кръв. Съдията спря мача. На ринга се качи лекар с чанта... Почувствах, че се изпотявам, че ми се вие свят. Казах им: "Отивам да пикая" и излязох навън. Обвинявах се, че съм ненормален, че съм вегетарианец, толстоист, евангелист, ревизионист... И какъв ли още не. Във време, когато човек трябва да бъде само марксист и нищо друго.