На другия ден още към десет часа взех от чекмеджето на баща ми "бележник на агитатора" /така пишеше на корицата/ и молив "Хемус" и се изкачих сам на върха на Бунарджика. Нали вече бях видял как рисува художникът? Нали бях чел стихотворения? Бях виждал портрет на А. С. Пушкин, облегнат на скала. Трябваше да опиша гледката от върха, която вчера ме бе накарала да полетя. Не бях сигурен дали ще се получи стихотворение, но щях да се примиря и с най-обикновена проза, само да можеше да изрази съкровеното ми вълнение, което вчера си остана скрито в мен. Не бях го споделил с Коцето, защото се опасявах, че ще ми се присмее. Не бях разказал нищо на майка ми и на баща ми, защото те говореха за работата си, за парите, които не достигат, за квартирата, обещана от Илиев... Нямаше на кого да кажа, че гледката на Пловдив ми разкрива красотата, изтъкана от минало и бъдеще, че аз сега съм като семчица, попаднала случайно между стените на крепостта... Говорят ли се такива неща? Ще ме вземат за откачен. Спасението беше да ги кажа на лист от "бележника на агитатора" - все едно дали ще бъде с ритъм и рими, или с думите, които баба шепнеше пред иконата, скрита в долапа.

Седнах на най-високата скала и веднага почнах да описвам каквото виждам. Мислех си, че и поетът рисува като художника. Може би накрая, разсъждавах аз, трябва да се напише извод - защо съм описал гледката и какво съм искал да кажа... Другарката по български все за това ни питаше. Описанието тръгна дори ритмично, нещо от рода на "Този град старинен, кацнал на тепета...", но после стана трудно: ако исках да бъде вярно, не излизаше ритъмът, не се получаваше римата; ако пък нагласях формата, не бях доволен от онова, което казвах. Преминах в проза, но ми се стори, че излиза прекалено сухо и не се усеща моето вълнение. Пък нали затова дойдох на тая скала... Заради вълнението. Трудна работа излезе писането!

Скъсах листа и започнах да си драскам, да рисувам планината, а по нея - разни крепости и кули. Лесно им е на художниците - няма думи, няма граматика, няма рими. Само повтарят очертанията на пейзажа. Добре де, хайде нарисувай всичко, дето те напъва от вчера и не смееш да го кажеш на майка си и на баща си... Къде ти! И така не става. Излиза някакъв чертеж, излиза топографска карта. Може би на музикантите им се удава най-добре да изразят пейзажа на душата? Започнах да си тананикам, но се ужасих от надебелелия си глас. И все изкарвах всичко на народна песен. И с музика не мога да отприщя стихията, напираща отвътре. Как го правят големите поети, художници и композитори? Бях чувал, че има школи за художници, музикални училища. Но училище за поети не бях чувал да има някъде.

На връщане от Бунарджика минах през пазара и се спрях пред библиотека "Иван Вазов". Дори се осмелих да вляза в дворчето с цветя и храсти. Но тежката врата ме плашеше - кой ще ме пусне мене вътре?

На пейката отпред седяха двама възрастни мъже - единият с брадичка, другият с дълга коса. Не чувах добре какво си говорят, но от време на време долавях имена: Омир така, Сафо онака, пък Софокъл, пък Езоп... Хекзаметър, строфа, композиция, анжамбман... Сигурно са учители или дори професори, мислех си аз, много знаят и се надпреварват да покажат един на друг какво знаят. По едно време така ядосано взеха да спорят, да се карат за нещо, като продължаваха да се обстрелват с имена и понятия, които аз не разбирах, толкова гневно, че се уплаших да не се сбият. Щото на село, ако двама мъже почнат да спорят така разпалено, непременно се стига до псувни и бой. А тези тук почервеняваха от страстта да докажат правотата си, като се замерваха с имена и цитати, както нашенци се замерваха с буци пръст и сухи лайна. Най-сетне единият взе да стреля с най-тежкото си оръдие: Маркс е казал, Енгелс пише, Ленин дебело подчертава... Другият млъкна и позеленя. Спорът им завърши.

Тръгнах си свит, смален: нищожество. Аз нищо не зная, нищо не съм чел още! Къде съм тръгнал да пиша и описвам?! То си имало разни хекзаметри, строфи, композиции... Още не съм прочел ни една страница от Маркс, Енгелс, Ленин... Да не говорим пък за Сталин, който лани умря, та някои деца и учителки плакаха. Всички лозунги по стените бяха от Сталин и никой не смееше да ги замаже и вароса.

След няколко дни на размисъл и проучване взех паспорта на баща ми и се записах в библиотека "Иван Вазов".

- Дайте ми нещо за хекзаметър, за строфи - обърнах се към млада симпатична библотекарка, май че й викаха Дочка, а такова име аз чувах за първи път.

- Нямаме специална книга за хекзаметър, но да ти дам "Речник на литературните термини" или "Теория на литературата" от Тимофеев?

- Ами добре. И ако може, нещо от Маркс и Енгелс.

- Ама какво точно? Да ти дам ли "Манифеста"?

- Дайте го.

Така аз станах читател на библиотеката в Пловдив. И се прибрах в квартирката на улица "Оборище" с няколко страхотно полезни книги. Два призрака се срещнаха в главата ми: призракът на литературата и призракът на комунизма, който бродел из Европа...