Полъхва средногорски тънък вятър
и мисълта ми шеметно пропада
в онези тъмни времена, когато
Кара Стоян откраднал Бяла Рада.

Катърите препускат пак към село,
назад остават всички преследвачи,
Кара Стоян с пищова често стреля,
а Бяла Рада ситно-ситно плаче.

Какво е станало след сто години?
Защо със скоростните самолети
правнукът им не може да премине
пространството на микросветовете?

Неканена далечност ме отделя
от погледи, усмивки, телефони...
Залязва тъжно моята неделя
и понеделник делничен я гони.

Не ме преследва стреляща потеря...
Но има, има някаква преграда,
коята все ми пречи да намеря
разплаканата моя Бяла Рада.