Понякога от пожълтелите листове изпада забравено старо стихотворение...
Колебая се дали да го споделя с вас, днешни мои приятели.
Защо пък не?

Имаме поети от двайсети век, които можеха да прекрачат и в двайсет и първия, ако мислехме повече за духовните неща, а не за оцеляване. Почти  сме  забравили поета с малко странното име Ламар (всъщност Лалю Маринов), а най-младите може би...

Изгубени в тълпата. Част от нея,
с която не успявам да се слея.
Познава ли ни някой тук? Едва ли.

Веднъж в Бургас,
в един от новите комплекси,
прозвънна в мен среднощна струна,

Разбити крепости, пропаднали империи,
ръждиво острие на копие, строшено в кост...
Сега над тях - трева. И я пасе магаре.

Човек обидихме. Отиде си човекът.
По коридора стъпките му глъхнат с екот.
Сега не смеем да се гледаме в очи.

Морето беше младостта ми
със сините илюзии
и златните измами...

(писано през 80-те години)
Нямам сабя, нямам кон... Беда!
Как ромеите да победя?

Там, в сънищата ми, живее някой друг.
Когато аз заспивам, той се буди.
За хляба аз се трудя, той гони пеперуди.

На върха на една дюна. Загледан към шосето, а в краката ми лежи блондинка. Истинска, а не изрусена. С голяма бяла шапка и тъмни очила.
Пристига микробус и спира до самия плаж. Шофьорът слиза и пали цигара. От микробуса се изтъркулва човек...

Вие, госпожо, отново сте спрели
в нашето малко и бедно градче.
Често пътувате... С дрехите бели...

Какво доверие изпитвах към гората,
когато скитах анонимен и без грях,
забравил грижи и рождената си дата.