Лятото :: Влюбването

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.02.2011 16:30 - Влюбването

Автор: gor Категория: Тя и той

Прочетен: 2402 Коментари: 3 Гласове:

Видях я в църквата. Загледана в олтара на Вит Ствош, тя беззвучно помръдваше устни, а дланите й бяха събрани пред гърдите. Беше облечена в бяло. Носеха се тихи звуци на орган.
После, застанал до паметника на Адам Мицкевич, чаках да чуя сигнала "хейнал", изпълняван всеки ден точно в дванайсет от тромпетист на една от църковните кули. Над главата ми прехвъркваха гълъби, кацаха на рамото ми. Наоколо - туристи от цял свят щракаха с фотоапарати.
И започна хейналът, предаван и по радиото. Всички глави се обърнаха нагоре. Хората мълчаха и слушаха. В този момент тя излезе от църквата. Само аз отклоних поглед от кулата и забелязах белите й дрехи, дългата й руса коса... Преди да прозвучи четвъртият, прекъснат сигнал (според легендата: тръбачът е пронизан от татарска стрела...), аз тръгнах след нея. Вървяхме по улицата, водеща към Вавел. Сякаш чула лудото тупкане на сърцето ми, тя се обърна назад и ме погледна. И този поглед беше стрелата към мене... По-точна от татарската.
Изтичах няколко крачки, настигнах я. Като че ли се боях, че ще потъне в реката от минувачи и няма да я видя никога повече. Тя се спря, погледна ме малко изненадана, малко уплашена. Но се усмихна. Не помня какво й казах, не помня какво ми отвърна. Помня само, че вървяхме дълго по старинните улици, влизахме в църкви, разглеждахме крепости. После - в галерии и книжарници. Накрая влязохме в "Яма Михалика" (известно кафене на артистичната бохема) и когато пиехме ароматното кафе, вече си говорехме на ти, вече се гледахме смело в очите... Тя пропусна часа, в който заключваха общежитието. После цяла нощ скитахме из тесните улици и тъмните паркове.
На другия ден аз трябваше да си замина. Трябваше да оставя този "град с венчалния пръстен" (Първан Стефанов), да се разделя с тези сини очи и този молитвен глас. Но под клепачите ми остана видението от църквата: цялата в бяло, Тя мълвеше своята молитва, загледана в готическия олтар на Вит Ствош. А в ушите ми продължаваше да звучи тихо, като далечно ехо, "Токата и фуга" от Бах.
Иван Вълев

Нагоре