В средата на нощта събуден съм от изстрел -

навярно някой се опитва да ограби банката

или пък банди си разчистват сметките.

Взривен съм и изпаднал в безтегловност,

заплувал из пространството и времето,

отново търся своите опорни точки

в един разклатен непонятен свят.

Къде си,  мое тяло? Разум мой, къде си?

Разпънат съм на две греди: Пространство - Време.

Под мене - офисът на фирма за уреждане

на работа в чужбина "Двадесет и първи век".

Над мене - покривът, на който кацат чайки,

и нощното небе, звездите, самолетите...

А още по-високо - може би - летящите чинии.

Сега - наляво: ръката ми в Античния театър,

а рамото ми в църквата "Света Марина".

Надясно: каменната кула на часовника -

камбанката му удря три пъти и млъква.

Разбирам вече, че съм в моя Пловдив,

часът е три след полунощ,

векът е двадесет и първи,

аз съм жив.

И тръгвам тихичко по Пътя на коприната.

Напускам Мащехата си в Бургас

 и с аргонавтите греба към Грузия.

С камили, с джипове минавам през пустини,

с балон прелитам над Китайската стена.

Към слънцето вървя, към изгрева се нося,

под мен се трудят милиард китайци.

След миг се озовавам над Япония,

а за Япония уж беше като за Япония,

но всъщност - в този ден - е като за смъртта.

Смъртта е тъмен облак над реактори,

смъртта е червейче невидимо в кръвта.

И ние всички сме японци в този век.

Бих искал да съм кучето, което не оставя

раненото другарче да умира в самота.

Иван Вълев