Сега е времето на вятъра.

И той се скита дълъг и зелен

по пясъка, изровен от вълните,

по стъпките, оставени от мен.

Един човек минава -

едва забележим на този фон огромен.

Какво ли търси?

Самота?Любов?

Или изгубен летен спомен?

Спасителната кула

стърчи - настръхнала, прегърбена, болнава.

Но как да му помогне тя?

Потъналият миг не се спасява.

Отишло си е лятото -

ефирна кърпичка на стюардеса.

Море са миговете преди него.

И след него пак море са...

Сега е зима.

Ветровита и безснежна.

Плаче гладен гларус.

Изминат е кръгът:

бе пролет, лято, есен...

а сега е старост.

Върви човек.

Кому да каже болката?

Кой смъртен ще я разбере?

Запява - сам по плажа...

Приглася му

безсмъртното море.

Иван Вълев

стихотворение, Горски!
Поздравления!
Silver Wolfess

Скитам се аз, скитам... по твоите поетични улички... И ми е вятърно хубаво!
Ухае на море...
Събирам мигове!...
Вслушвам се в нечия песен...там, на плажа...
Прекрасно е!
...И тъжно!
...И мъдро...

бе пролет, лято, есен...

а сега е старост.
Прекрасно казано макар и тъжно...

Бряг.
И спомен по брега.
Сняг.
Стопен, но пак - с тъга.

повече от прекрасно, звънти с кристална тъга чиста песен

Благодаря ти, Марта! :)
Добра среща отново!