Из "Созополски сонети"

Сам на скалите. Сам и - морето.
Няма сирени, не идва делфин.
Всичко пред погледа - ултрамарин.
Всичко в главата ми - минало, ретро...

Идвам от двайсети век и ненужен,
вехт и износен е моят багаж.
Тук от морето очаквам кураж,
търся утеха от вятъра южен.

Някъде - много далече - фрегата.
Виждам платната й - ярки цветя,
чакащи своя спасителен вятър.

Чайка над мен изведнъж се надвеси,
разочарова се и отлетя.
Грабна очите ми и ги отнесе.

"Идвам от двайсети век и ненужен,
вехт и износен е моят багаж."
Искам да вярвам, че все още сме нужни ние, идващите от 20-ти век!

Любимото ми място на морето са Созополските скали.
На аватара ми са.

Ако умеех, бих написала този стих точно така. Или, почти . ...Защото, вероятно, някога съм била част от това, за което разказваш . . . чайка или поне южен вятър .

И на мен. Оглеждай се... :))

Радвам се, че си открила нещо от себе си в стиха ми.
Поздрав! :)

Пессимистично. Как по мне, ретро не "миналото", оно оживает в 21 веке.