Закъснявам за последния влак. Виждам го през оградата на гарата - дълъг, дълъг, със стари вагони. Ще прескоча оградата, за по-направо. Но претъпканият сак се скъсва и багажът ми се изсипва от двете страни - отвън и отвътре. Започвам трескаво да събирам - тоалетни принадлежности, бельо, бележници, пижама, пуловер... Колко излишни неща! В никакъв случай няма да се съберат в скъсания сак.

    Тогава се появява Тя. Като слязла от ниския облак. Непозната, а толкова близка. С дълга бяла рокля, с разпиляна златиста коса. Заговорва направо на ти. "Вземи тази торбичка." И ми подава жълта торбичка от магазин Билла. Гледам я изненадан. Но взимам торбичката и напъхвам част от багажа си в нея. Както съм коленичил отвън до оградата, вдигам поглед и забелязвам ласкав син поглед, лека усмивка и правилен античен нос. И косата, косата, косата... Водопад, огрян от слънцето. Тя събира с бялата си нежна ръка онези неща, които са паднали зад оградата, откъм нея. Подава ми ги и косата й ме докосва.

   А пътниците вече са се качили във влака, чиито метални стави дори проскърцват. "Ще изпусна последния влак. Не съм си купил билет." И се прехвърлям през мрежестата ограда. "Заповядай. Аз съм ти купила билет. С място до прозорец. В първи вагон." Подава билета и изчезва така, както се бе появила. След миг я виждам на перона. Въздушна, ефирна, прозрачна... Полицаят минава през нея. Вестникарят минава през нея. Ръководителят на движение минава през нея...

   Аз се мятам на влака в най-близкия вагон. Влакът потегля. От стъпалата извиквам: "Благодаря ти. Но коя си ти всъщност?"

   Отвръща: "Не питай. Аз съм твоя приятелка от Фейсбук."

   И изчезва в мъглата.

Иван Вълев