Лятото :: Кръг и парабола (откъси от новела)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

25.02.2010 09:22 - Кръг и парабола (откъси от новела)

Прочетен: 1275 Коментари: 0 Гласове:

(Продължение)
Излязох от болницата. Казармата вече можеше да приеме моето здраво тяло, да го облече в дебелото сукно, да увие краката ми с партенки, да стегне кръста ми с колан...
Лежах на плочата между комините и четях. Тук се чувствах бог. Никой не ме виждаше, а аз наблюдавах целия квартал с улиците и дворовете, с вътрешните балкончета, превърнати през лятото в кухни.
Изведнъж се стрелна светлина и заслепи очите ми. Погледнах - огледало... Голямо огледало, откачено от стената. Зад него - една руса глава, косата - на конска опашка, блузата - синя, ръкавите - вдигнати до лактите. Само това можеше да се види на прозореца на студентското общежите. Видях това закачливо слънце и продължих да си чета. Но светлината пак се стрелна и прониза очите ми, и разбърка буквите, редовете, мислите и ме прикова с лъчите си към грапавата стена на комина.
Така зе запознах с Джема. Тя беше студентка в първи курс на Хранителния институт. Говореше смешно, но приятно български.
- Слушай сега: ти мене учиш български. Не иска граматика, иска приказване...
Съгласих се, в името на дружбата.
Привечер вървяхме бавно по някое шосе в края на града и тя ми разказваше за Тирана, за Албания, за тяхното море. Аз поправях грешките й.
Още когато била на шестнайсет години, родителите й я сгодили за известен пианист, доста по-възрастен от нея.
- Вярно ли е, че при вас момичетата ги продават?
- Не. Така било по-рано. Сега само някъде в села така правят. Моята майка била в Италия... Как се казва, когато някой работи в чужда къща? Слугиня? Аз се родила там. Затова дали име Джема. Бащата при нас каквото каже, всички слушат.
Тя била виждала само два пъти пианиста. Той не разговарял с нея, а с баща й. Вторият път, като си излизал, надникнал в тетрадката й, поправил с лъскавата си писалка една грешчица, докоснал с дългите си твърди пръсти бузата й - нещо като милувка, нещо като ощипване - и си тръгнал.
Очите й се бяха насълзили. Спряхме под едни акации, мълчахме, гледахме се, преглъщахме... Всеки със своя собствена мъка, някакво смътно недоволство, някакво желание за крила вместо ръце... А полето се свечеряваше и по асфалта се появиха едри капки от невидим летен дъжд. Тя внезапно политна към мене, зарида и плачът й извираше много дълбоко някъде от хубавото й малко тяло, което се тресеше в моите объркани ръце.
- Джема! Не плачи, чуваш ли, спри, не плачи, Джема! - извиках аз и стиснах зъби, защото се страхувах, че също ще заплача.
Профучаха няколко камиона с войници. Като ни видеха, те се развикваха, свиркаха, крещяха мръсотии... Надявах се, че Джема не ги разбира. Зиловете бързо отнасяха крясъците им.
Устните й бяха солени, сякаш току-що бе излязла от морето. И нищо повече не се случи, защото аз през цялото време си мислех за Светла и нея всъщност целувах, нейните коси милвах, докато притъмня съвсем, дъждът заваля с едри капки и ние бягахме по асфалта, хванати за ръцете, които не можеха да станат крила.

Чета писмо от Светла. Приели са я във Варна. Нямала желание да става икономист, но баща й настоявал. Ще замине. И пак някакъв страх от хората, от самотата... "Ние едва ли ще се оправим." Всичко наоколо било грозно, гадно, подло. За да живеем, трябвало да се приспособим. Но без да изгубваме чистотата си. Объркана е. Какво става с нея? А може пък аз да съм объркан? Бил съм прекален идеалист според нея. Не съм познавал добре хората. Наивник. Но тя вярвала много в мен.
Ходела на работа на полето с приятелките си. Събирали сено. Те били много ограничени. Повечето от тях вече били омъжени и говорели само за мъжете си, за свекървите, за плетки и торти. Дори за книги и филми не можела да говори с тях. Липсвал съм й. Не пише нищо за идване, не загатва, че мога да я потърся там... Не, не, аз няма да отида, ако не ме повика.
Какво ли става сега в светлата й главица? Какви сенки минават над нея? Неизказано, неизразимо ще си остане това, което сега се извършва зад нейното чело. Така ли възприема и тя моите писма до нея? Не, дори не ехо, а неясни горски звуци в есенна нощ - това си разменяме ние в пликове от две стотинки. А го наричаме любов.

(Следва)

Иван Вълев