Постинг
23.02.2010 10:36 -
Краят на детството (Из романа "Скритата градина")
Кметът бил казал, че в нашата къща се въдят кукумявки и че ако все така не живее никой в нея, щял да настани циганско семейство, изселено от Пловдив.
През лятото аз и баба отидохме да си пазим къщата, докато татко търси купувач.
Стори ми се, че това не е нашият двор: всичко се беше смалило, дуварите бяха станали ниски, в зелените корони на дърветата стърчаха големи сухи клони, нямаше ги овцете, кокошките, кучето... Синджирът на кладенеца беше ръждясал като лисича опашка, а чекръкът скърцаше пронизително, сякаш някой домашен дух се учеше да свири на цигулка. И навсякъде растеше трева, саморасли метли препречваха пътеката към пчелина, който единствен продължаваше да живее.
Баба прегледа кошерите и каза, че всички са живи, но слаби, защото не са подхранени навреме със захарен сироп. И тя се зае с пчелите, а аз взех да варосвам овощните дръвчета в двора, да чистя тревата около тях и да прокарвам вади, за да ги полея.
Чак вечерта, когато се спусна умореният здрач, се сетих да надзърна в скритата градина: нямаше я! Някой беше отсякъл старата круша, заровил кладенеца, изкоренил живия плет и сега пред погледа ми се чернееше угар. Голо и пусто, мястото беше оградено с три реда бодлива тел, опната на циментови колове. Не се чуваха щурци, дори жаби не квакаха, защото и рекичката беше пресъхнала.
Премина котка, подобна на онези котенца, които бях носил в полето да се изгубят,да попаднат между ноктите на лисица, да подивеят...Тя ме изгледа враждебно с някакви древноегипетски очи, изпълнени с презрение,после се отдалечи бавно, с достойнство и с чувство за собственост върху почвата, водите и полезните изкопаеми в този парцел.
Отдавна не очаквах да се завърне дядо, но влязох в килера със свито сърце и боязън. Обущарската машина и калъпите си стояха на мястото, потънали в прах и ненужни. Отворих сандъчето, с което баща ми се бил върнал от фронта, но пачката с петте патрона я нямаше там. Кутийки с още по-ръждясали от преди пирончета, ножове за изрязване на подметки от гьон, клещи и замби, и дървени клечки, които никога нямаше да приковат подметките на пощаджията или секретар-бирника. Трудно се разчиташе посланието на дядо, но мисля, че го разбрах.
Сутринта лежах на старото легло с поглед, изучаващ кръгчетата по дъските на тавана. Напомняха ми очите на хора непознати, но от нашия род може би, от нашето село поне. Очи, които бях срещал много отдавна, които се бяха заглеждали в мен. И се чуваше дървоядът, а будилникът с надпис "Нерсесъ Такворянъ зад халите в Пловдивъ" отмерваше своите безпристрастни минути и часове от последните дни на нечие детство, което след много години щеше да се окаже моето.
ПОСЛЕПИС
Завърна се от Израел Хаим, синът на хазаите. След 35 години се срещнахме на хълма, разпознахме се, макар и трудно, и той ми каза:
“Знаеш ли, че голямото дърво в градинката срещу старата баня го засади баба ти? Тогава то беше в ъгъла на нашия двор.”
Бях забравил.
Отидох да го видя. Изглеждаше около петдесетгодишно. Обградено с камъни и тухли. Откъснах клонче, показах го на майка ми и тя каза: “Такива дървета някога растяха в нашето село край реката.”
Баба Пена беше пренесла частица от оня пейзаж, от оня живот.
Дървото е живо. И всичко продължава...
април 2005 г.
Тази книга е опит за оцеляване. И понеже няма друго спасение от времето, търся го в словото. Най-чисто е словото на детството. Неговата райска градина си остава скрита.
В моето детство няма нищо изключително. Макар да прилича на вашето, то си е мое и неповторимо. Едната му половина е селска, другата градска. Случи ми се да бъда дете през петдесетте години на миналия век, затова към естествената наивност на възрастта се прибави и наивността на онова време. Припомням го на себе си и на вас с усмивка, с ирония, понякога с носталгия.
Спасявам от забрава не толкова себе си, колкото добрите хора, сред които съм живял. Повечето от тях си отидоха. Но сигурно са оставили и материални, и духовни следи, въгленчета, огряващи нашия сегашен живот. Някои от тях са никому неизвестни. Имената на други все още се помнят.
Тук е и Градът, тогавашният Пловдив, видян през очите на селското дете.
Благодаря ви, че ми се доверихте, че бяхте мои читатели.
(Книгата е издадена от издателство "Светулка 44" на Светла и Петър Анастасови.)
Иван Вълев
През лятото аз и баба отидохме да си пазим къщата, докато татко търси купувач.
Стори ми се, че това не е нашият двор: всичко се беше смалило, дуварите бяха станали ниски, в зелените корони на дърветата стърчаха големи сухи клони, нямаше ги овцете, кокошките, кучето... Синджирът на кладенеца беше ръждясал като лисича опашка, а чекръкът скърцаше пронизително, сякаш някой домашен дух се учеше да свири на цигулка. И навсякъде растеше трева, саморасли метли препречваха пътеката към пчелина, който единствен продължаваше да живее.
Баба прегледа кошерите и каза, че всички са живи, но слаби, защото не са подхранени навреме със захарен сироп. И тя се зае с пчелите, а аз взех да варосвам овощните дръвчета в двора, да чистя тревата около тях и да прокарвам вади, за да ги полея.
Чак вечерта, когато се спусна умореният здрач, се сетих да надзърна в скритата градина: нямаше я! Някой беше отсякъл старата круша, заровил кладенеца, изкоренил живия плет и сега пред погледа ми се чернееше угар. Голо и пусто, мястото беше оградено с три реда бодлива тел, опната на циментови колове. Не се чуваха щурци, дори жаби не квакаха, защото и рекичката беше пресъхнала.
Премина котка, подобна на онези котенца, които бях носил в полето да се изгубят,да попаднат между ноктите на лисица, да подивеят...Тя ме изгледа враждебно с някакви древноегипетски очи, изпълнени с презрение,после се отдалечи бавно, с достойнство и с чувство за собственост върху почвата, водите и полезните изкопаеми в този парцел.
Отдавна не очаквах да се завърне дядо, но влязох в килера със свито сърце и боязън. Обущарската машина и калъпите си стояха на мястото, потънали в прах и ненужни. Отворих сандъчето, с което баща ми се бил върнал от фронта, но пачката с петте патрона я нямаше там. Кутийки с още по-ръждясали от преди пирончета, ножове за изрязване на подметки от гьон, клещи и замби, и дървени клечки, които никога нямаше да приковат подметките на пощаджията или секретар-бирника. Трудно се разчиташе посланието на дядо, но мисля, че го разбрах.
Сутринта лежах на старото легло с поглед, изучаващ кръгчетата по дъските на тавана. Напомняха ми очите на хора непознати, но от нашия род може би, от нашето село поне. Очи, които бях срещал много отдавна, които се бяха заглеждали в мен. И се чуваше дървоядът, а будилникът с надпис "Нерсесъ Такворянъ зад халите в Пловдивъ" отмерваше своите безпристрастни минути и часове от последните дни на нечие детство, което след много години щеше да се окаже моето.
ПОСЛЕПИС
Завърна се от Израел Хаим, синът на хазаите. След 35 години се срещнахме на хълма, разпознахме се, макар и трудно, и той ми каза:
“Знаеш ли, че голямото дърво в градинката срещу старата баня го засади баба ти? Тогава то беше в ъгъла на нашия двор.”
Бях забравил.
Отидох да го видя. Изглеждаше около петдесетгодишно. Обградено с камъни и тухли. Откъснах клонче, показах го на майка ми и тя каза: “Такива дървета някога растяха в нашето село край реката.”
Баба Пена беше пренесла частица от оня пейзаж, от оня живот.
Дървото е живо. И всичко продължава...
април 2005 г.
Тази книга е опит за оцеляване. И понеже няма друго спасение от времето, търся го в словото. Най-чисто е словото на детството. Неговата райска градина си остава скрита.
В моето детство няма нищо изключително. Макар да прилича на вашето, то си е мое и неповторимо. Едната му половина е селска, другата градска. Случи ми се да бъда дете през петдесетте години на миналия век, затова към естествената наивност на възрастта се прибави и наивността на онова време. Припомням го на себе си и на вас с усмивка, с ирония, понякога с носталгия.
Спасявам от забрава не толкова себе си, колкото добрите хора, сред които съм живял. Повечето от тях си отидоха. Но сигурно са оставили и материални, и духовни следи, въгленчета, огряващи нашия сегашен живот. Някои от тях са никому неизвестни. Имената на други все още се помнят.
Тук е и Градът, тогавашният Пловдив, видян през очите на селското дете.
Благодаря ви, че ми се доверихте, че бяхте мои читатели.
(Книгата е издадена от издателство "Светулка 44" на Светла и Петър Анастасови.)
Иван Вълев
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
Блогрол
1. Дневник и проза "Скритата градина"
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката
