Лятото :: Нещата не са такива, каквито изглеждат (Из "Скритата градина")

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.02.2010 09:11 - Нещата не са такива, каквито изглеждат (Из "Скритата градина")

Прочетен: 1696 Коментари: 2 Гласове:

Една сутрин в двора влязоха няколко мъже с уморени, сиви лица и също такива костюми. Един от тях носеше докторска чанта.
Гледах от терасата. Мъжете се отправиха към партерните стаи. Влязоха в стаята на леля Н. и се забавиха там дълго.
В кухнята хазайката и баба си говореха тихо. Когато влязох, прекъснаха разговора и баба тежко въздъхна.
- Какво е станало, бабо?
- Лоша работа: Н. умряла... отровила се...
Очите на баба се насълзиха, тя влезе в нашата стая, отвори един от многото долапи - там беше окачила иконката, донесена от село, - и запали кандилцето. Разбрах по погледа й, че трябва да я оставя сама.
Отидох на терасата, а там беше седнала баба Султана. Устните й леко помръдваха, сякаш си шепнеше нещо.
През двора преминаха сивите мъже и се качиха на леката кола, която ги чакаше на улицата. Баба Султана се взираше към тях с влажните си старчески очи, в които имаше избелели цветове на кестени и пустиня, и едва чуто промълви:
- Свят...
Камбаната не биеше, когато изнасяха ковчега с тялото на леля Н. Улицата утихна за момент, дори моторите на бай Васил бяха спрели. След малко отново затрещяха и заглушиха виковете на неговите малчугани. Дали запомни някой тази жена?

* * *
Другарката Правда реши да проведе литературен конкурс на тема "Героят от нашата улица". Казваше, че и аз трябва да участвам. Възразявах - на нашата къса уличка нямаше нито една паметна плоча, макар че из квартала се срещаха често: Менахем Менахемов, Зелма...
- Не разбирай темата буквално. Ти пък напиши за герой от твоето село - настояваше Правда.
Тогава се сетих за баба Димитра, която не знаеше къде е гробът на нейния шестнайсетгодишен син. И тя беше идвала при баба да плаче неутешимо, да вие като кучка, на която са отнели малките.
Казах на баща ми каква задача ми е поставила дружинната ръководителка и поисках да ми разкаже каквото знае за партизанина Мичо. Той не разказа нищо повече от онова, което знаех и аз: извели го при партизаните и повече не се върнал... Имало един човек от нашето село, бивш партизанин, който можел за разкаже нещо, ако пожелаел. Но кой знае... Толкова години не е казал нищо, та сега ли?
Все пак един късен следобед, когато татко се беше върнал от работа, отидохме да говорим със страшния някога партизанин. Заварихме го по потник - човекът тъкмо се бръснеше пред огледалото.
- Казвайте бързо какво ви гони, защото в шест часа ще чета доклад на събранието на ППО-то в квартала. - /Първичната партийна организация - обяснявам сега за късно родените. - Бел. авт./.
Татко му каза защо сме дошли.
Самобръсначката се спря по средата на бузата. Но това беше само миг. Човекът с посребрели коси се овладя и без да спира бръсненето си, отвърна с ясен и уверен глас:
- Истината е такава: Мичо дойде при нас в отряда, макар че беше почти дете. При едно сражение го раниха, раната не заздравяваше и той искаше да се предаде. Тогава това беше невъзможно. И наши другари го очистиха. Не казах по Девети на кака Димитра, за да не я тревожа излишно. После вече беше късно. И така си остана: снимка в музея, очерци в книгите... Но ти не пиши нищо. Такова е моето мнение. Защо да разчопляме раните?
Той вече разтъркваше одеколона по бузите си и аз погледнах към татко: да ставаме.
По обратния път към къщи двамата с баща ми мълчахме и в това мълчание имаше рядко напоследък единодушие между нас: нещата не са такива, каквито изглеждат...
Заинатих се и не взех участие в литературния конкурс на дружинната ръководителка. Струваше ми се, че за която и паметна плоча да пиша, все ще излъжа нещо. А ми се искаше да не лъжа, когато пиша.

Иван Вълев