Постинг
21.02.2010 11:36 -
Страст, а не хоби (Из романа "Скритата градина")
На неделните сбирки на литературния кръжок ми беше по-интересно, отколкото на пистата. Тошо Чамов четеше кратки есета, по които се водеха горещи спорове: за смисъла на живота, за страха и смелостта, за егоизма... Бандерова ни хвалеше понякога за хубаво стихотворение или сполучлив разказ, но ние се критикувахме взаимно и бяхме безмилостни. Някои не издържаха и напускаха кръжока, други опитваха всички жанрове и не обръщаха внимание на суровата критика.
Веднъж дойде като гост поетът Васил Урумов. Аз виждах за пръв път жив поет. Гарванова коса, падаща върху половината чело, черни мустаци, моряшка фланелка. Уж обикновен човек, но в погледа му гореше някакъв пламък, в гласа му имаше прикрито вълнение. Усмихваше ни се приятелски, макар че ни виждаше за пръв път. Запомни имената ни. Харесваше стихотворения, в които имаше някакво събитие, в които ставаше нещо. Изобщо Урумов не обичаше голите декларации и фрази, предпочиташе умерените, реалистични и земни метафори.
За нас тогава Васил Урумов беше поетът на Пловдив. Срещахме го по Главната, четяхме творбите му във вестник "Отечествен глас". Бяхме радостни, че се познаваме лично с него. Макар че той, поради диоптрите и унесеността си, не ни забелязваше. Носеше своите канчета с храна от стола и мрежичката с хляб към една малка къщичка между Марица и Рибница.
Вече знаех името на художника, който рисуваше с лявата ръка: Златю Бояджиев. Видях негови картини в галерията. Срещнах го няколко пъти на Главната - с бастунче и фотоапарат, провесен на шията. Усмихваше се на свои познати, опитваше се да им каже нещо, но думите му трудно се разбираха. Питах се: защо продължава да рисува, след като е толкова болен? Не намирах друг отговор освен това, че рисуването и животът за него са едно и също. И се питах още: писането на стихове за мене също ли е равно на живот? Не можех още да отговоря. Щях да излъжа себе си, ако кажех: да. Но не можех да кажа и не, защото животът ми губеше половината от смисъла си и по-голямата част от красотата си.Струваше ми се, че мога да живея и без да пиша стихове, но тогава трябваше да се отдам на нещо друго - на театъра, на спорта, на някоя наука... Знам ли? За да бъде животът ми вкусен и ароматен като оня току-що изтекъл от центрофугата мед, трябва да имам някаква страст. Страст, а не хоби. Съдба, а не събиране на марки. И не изпитвах никакъв страх, като се отдавах на поезията: аз можех и да не бъда поет, но трябваше да живея поетично - за да живея смислено. Никой не ме караше да пиша - просто ми се пишеше. Никой не очакваше от мен да стана... ха-ха, поет. Не си поставях такава цел и дори се чудех какво ще следвам, когато порасна, каква професия ще си избера: инженер ли, агроном ли, химик ли... Агроном ми харесваше много, но нали вече бяхме почти скъсали със селото? Татко едва ли щеше да се съгласи. Значи оставаше инженер. Затова предпочетох да уча немски език, а не френски.
Вече не се катерех по скалите, за да описвам гледки - сега търсех вътре в себе си гледките. В себе си намирах темите и мотивите и ги сравнявах с тези на големите поети. Увличах се ту от един, ту от друг поет. Тошо беше открил в Руската книжарница една книга на Сергей Есенин. Струваше колкото две банички и една боза. Отначало се зачетох в неговия екземпляр, но като ми хареса, отидох в книжарницата и си я купих. И започна един безкраен празник със стиховете на Есенин, по тях учех руски език - всички граматически примери в тетрадките ми бяха цитати от Есенин. Различни ритми, настроения, метафори - естествени и неочаквани едновременно - ме зашеметяваха, замайваха ме с опиума на живата поезия. И тази загадъчна съдба на поета: след селското детство - някаква фатална жена, английска балерина, силна любов и хотел "Енглетер"... А преди това: революция, кончета пред влака, селския комсомол, кръчмите в Москва... Имаше нещо близко до моето селско детство, до моята привързаност към природата, но в същото време - неясно и романтично отдалечено, нереално поради своята невъзможност да се повтори. Подражавах на Есенин най-вече по отношение на формалните похвати, на мелодиката на стиха. И другарката Бандерова веднага забеляза това:
- Напоследък някои от вас много четат Есенин май.
Каравачев подхвана този намек и не ми прощаваше никакво пряко влияние от Есенин. Данчо беше градско момче от работническа махала зад Рибница, та такива селски сантименталности не му харесваха. Разсмиваха го.
А аз изразявах чрез "есенинските" мотиви своята носталгия по скритата градина. Но как да тръгна да обяснявам на момчетата, израсли в парка?
Иван Вълев
Веднъж дойде като гост поетът Васил Урумов. Аз виждах за пръв път жив поет. Гарванова коса, падаща върху половината чело, черни мустаци, моряшка фланелка. Уж обикновен човек, но в погледа му гореше някакъв пламък, в гласа му имаше прикрито вълнение. Усмихваше ни се приятелски, макар че ни виждаше за пръв път. Запомни имената ни. Харесваше стихотворения, в които имаше някакво събитие, в които ставаше нещо. Изобщо Урумов не обичаше голите декларации и фрази, предпочиташе умерените, реалистични и земни метафори.
За нас тогава Васил Урумов беше поетът на Пловдив. Срещахме го по Главната, четяхме творбите му във вестник "Отечествен глас". Бяхме радостни, че се познаваме лично с него. Макар че той, поради диоптрите и унесеността си, не ни забелязваше. Носеше своите канчета с храна от стола и мрежичката с хляб към една малка къщичка между Марица и Рибница.
Вече знаех името на художника, който рисуваше с лявата ръка: Златю Бояджиев. Видях негови картини в галерията. Срещнах го няколко пъти на Главната - с бастунче и фотоапарат, провесен на шията. Усмихваше се на свои познати, опитваше се да им каже нещо, но думите му трудно се разбираха. Питах се: защо продължава да рисува, след като е толкова болен? Не намирах друг отговор освен това, че рисуването и животът за него са едно и също. И се питах още: писането на стихове за мене също ли е равно на живот? Не можех още да отговоря. Щях да излъжа себе си, ако кажех: да. Но не можех да кажа и не, защото животът ми губеше половината от смисъла си и по-голямата част от красотата си.Струваше ми се, че мога да живея и без да пиша стихове, но тогава трябваше да се отдам на нещо друго - на театъра, на спорта, на някоя наука... Знам ли? За да бъде животът ми вкусен и ароматен като оня току-що изтекъл от центрофугата мед, трябва да имам някаква страст. Страст, а не хоби. Съдба, а не събиране на марки. И не изпитвах никакъв страх, като се отдавах на поезията: аз можех и да не бъда поет, но трябваше да живея поетично - за да живея смислено. Никой не ме караше да пиша - просто ми се пишеше. Никой не очакваше от мен да стана... ха-ха, поет. Не си поставях такава цел и дори се чудех какво ще следвам, когато порасна, каква професия ще си избера: инженер ли, агроном ли, химик ли... Агроном ми харесваше много, но нали вече бяхме почти скъсали със селото? Татко едва ли щеше да се съгласи. Значи оставаше инженер. Затова предпочетох да уча немски език, а не френски.
Вече не се катерех по скалите, за да описвам гледки - сега търсех вътре в себе си гледките. В себе си намирах темите и мотивите и ги сравнявах с тези на големите поети. Увличах се ту от един, ту от друг поет. Тошо беше открил в Руската книжарница една книга на Сергей Есенин. Струваше колкото две банички и една боза. Отначало се зачетох в неговия екземпляр, но като ми хареса, отидох в книжарницата и си я купих. И започна един безкраен празник със стиховете на Есенин, по тях учех руски език - всички граматически примери в тетрадките ми бяха цитати от Есенин. Различни ритми, настроения, метафори - естествени и неочаквани едновременно - ме зашеметяваха, замайваха ме с опиума на живата поезия. И тази загадъчна съдба на поета: след селското детство - някаква фатална жена, английска балерина, силна любов и хотел "Енглетер"... А преди това: революция, кончета пред влака, селския комсомол, кръчмите в Москва... Имаше нещо близко до моето селско детство, до моята привързаност към природата, но в същото време - неясно и романтично отдалечено, нереално поради своята невъзможност да се повтори. Подражавах на Есенин най-вече по отношение на формалните похвати, на мелодиката на стиха. И другарката Бандерова веднага забеляза това:
- Напоследък някои от вас много четат Есенин май.
Каравачев подхвана този намек и не ми прощаваше никакво пряко влияние от Есенин. Данчо беше градско момче от работническа махала зад Рибница, та такива селски сантименталности не му харесваха. Разсмиваха го.
А аз изразявах чрез "есенинските" мотиви своята носталгия по скритата градина. Но как да тръгна да обяснявам на момчетата, израсли в парка?
Иван Вълев
Най-разтърсващото от новия брой на "...
Бащата на Капка: Волен съсипа дъщеря ми!
Сексапилна мексиканка фенка на Бербатов ...
Бащата на Капка: Волен съсипа дъщеря ми!
Сексапилна мексиканка фенка на Бербатов ...
КИБЕЛА ,КАДУЦЕЯ ,СИБИЛИ.Коя е Апи – боги...
Наука или жълта преса: проф. В. Фол и сл...
ОРБАН-"ДА ПРИЕМЕМ ЕВРОТО? Нито сме ...
Наука или жълта преса: проф. В. Фол и сл...
ОРБАН-"ДА ПРИЕМЕМ ЕВРОТО? Нито сме ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Дневник и проза "Скритата градина"
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката
