Лятото :: Фалстарт (Из романа "Скритата градина")

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.02.2010 06:15 - Фалстарт (Из романа "Скритата градина")

Прочетен: 2002 Коментари: 1 Гласове:

На другия ден, едва дочакал да стане четири след обед, тръгнах към къщата на Теменужка. Когато наближих, аз се спрях, огледах се като конспиратор и понеже видях някаква съседка на балкона, реших да подмина. Но Теменужка се показа на прозореца на тяхната стая. Върнах се няколко крачки назад и се качих на тясната стълбищна площадка. В този момент тя отвори вратата и съвсем спокойно каза:
- Заповядай. Ето, насам, върви след мене.
Цялата ми представа за тайна любовна среща рухна. И съседката ме видя, и Теменужка не припадна от вълнение, и вратите скърцаха, и котката излезе да ме посрещне...
- Много жълта и много ангорска! - похвалих я аз.
Теменужка допълни:
- Дори съвсем ангорска. Но по-добре не я докосвай.
Вътре, в стаята, докоснах ръката на Теменужка, но тя я отдръпна и каза:
- Нали ще решаваме задачи? Има тук една за басейни: от една тръба се пълни, от друга изтича... Такива задачи не мога да понасям!
- И аз. Хайде да излезем някъде!
- Какво? И утре да ида на училище без домашна, така ли?
Нямаше как, решихме задачата, и то само защото ние бяхме с два урока напред, иначе нищо нямаше да излезе. Но не признах това, правех се на много умен.
- Видя ли, че като се съберат две глави...
- ...на една възглавница - допълних и се опитах да я целуна.
Тя скочи на крака, погледна към улицата и каза:
- Баща ми си идва. Ще те запозная с него.
Почувствах се като зверче в капан: не можех да си тръгна, а не изгарях от желание да се запозная с баща й. Заех отбранителна поза зад масата, по която бяха разхвърляни учебници, тетрадки, листове. Оказа се, че е имало за какво да се притеснявам.
Влезе бащата на Теменужка - същите очи и вежди, само че смръщени.
- Татко, да те запозная с моя съученик, той много добре решава задачите и затова...
Бащата ме изгледа с величайше недоверие.
- Ти от Образцовата ли си?
- Не, аз съм от друго училище, но също съм в седми клас.
Едрият мъж освободи пътя към вратата и крясна:
- Обирай си крушите! Веднага, веднага!
- Ама, татко, чакай да ти обясня! - умоляваше го Теменужка.
- Няма какво да ми обясняваш! С тебе после ще се разправям...
Аз си взех якето от шлиферен плат и тръгнах. От вратата, вече на безопасно разстояние, казах:
- Вие нямате право да обиждате така дъщеря си!
И хукнах надолу по стълбите. Все пак той не се втурна да ме гони - може би благоразумно реши, че е по-добре съседите да не разберат какво става.

* * *
След няколко дни имаше състезание по лека атлетика между двете училища. Учителката по физкултура ме включи в отбора с думите:
- Момченце, слушай ме добре: за последен път те пускам в отбора, понеже не ми идваш на тренировки, ама само да ме провалиш, мисли му!
- Нямах време, другарко.
- А да се мотаеш пред лунапарка имаш време...
Беше ме видяла. Или някой й бе казал? Все пак добре че знае само за лунапарка.
На високия скок аз се провалих. Нямаше го вече и Гошо Фурната, беше станал гимназист. Първото и второто място взеха две високи момчета от Образцовата прогимназия. Аз бях на трето - голям срам. Следваше малка почивка и идваше ред на бягането. Оправях си кецовете и се оглеждах: защо я няма сред публиката Теменужка?
В серията на сто метра се класирах пръв, но с по-слабо време от победителя в другата серия, който беше от противниците. Имаше опасност да ни бият и при бягането.
Финалът. Заставам на старт в първи коридор. До мен коленичи победителят от другата серия. Поглеждаме се крадешком. Онзи дъвче нещо и това му придава спокоен вид. Аз не дъвча и едва ли някога съм бил по-неспокоен.
Усетих интуитивно, че съдията ще натисне спусъка и изхвърчах. Изстрелът се чу едва тогава: фалстарт. Записват ми номера. Отново на стартовата линия. Аз треперя целият. Готови. Изстрел. Нормален старт. Бягаме с оня един до друг, останалите са една крачка назад. Той често извива глава към мен, а аз съм се примирил: е, каквото стане пък. Пред финала моят противник пак обърна глава към мен и вероятно това го погуби. Изостана на сантиметри, уплаши се, че губи състезанието и... в този момент аз отнесох лентата с гърдите си. Бягах още известно време, тласкан от инерцията, след това направих кълбо напред и се излегнах по гръб на тревата.
Станах и гледам: към мен се носи с хварчащи плитки Теменужка. Прегърна ме, целуна ме по бузата. Пред изумените погледи на ученици и учители от нейното училище...
Седнахме на циментовата ограда в очакване на резултатите. Тя ми се оплака, че баща й я набил веднага след като аз съм си тръгнал, а днес не я пускал на състезанията, но тя избягала. И какво ще стане?
- Не ме интересува. Имам право на личен живот.
- А майка ти, какво казва майка ти?
- Още не съм ти казала, че майка ми не живее при нас. Разведени са.
Не разпитвах повече. Струваше ми се, че темата за родителите й е прекалено интимна и ако Теменужка пожелае, сама ще ми разкаже.
Обявиха резултатите от бягането на сто метра. Аз трябваше да застана на стълбичката за награждаване.

Иван Вълев