Лятото :: Лъжовен свят (Из романа "Скритата градина")

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.02.2010 06:28 - Лъжовен свят (Из романа "Скритата градина")

Прочетен: 1546 Коментари: 2 Гласове:

Баща ми доведе баба в града, защото през зимата щеше да й бъде трудно да живее сама на село. Прибрахме си я баба при нас и тя заживя в стаята при мен. Втората стая беше спалня на майка и татко. Спяхме с баба на едно легло, "тек и половина", както наричаха леглата с ширина около 130 сантиметра, завивахме се с отделни юргани и всяка вечер се уговаряхме, че аз няма да мърдам, а тя няма да пуфти. Защото баба не хъркаше, а издишваше въздуха през затворената си уста, при което се чуваше нещо като далечно изпускане на пара от спрял локомотив. Баба боледуваше често от "инфлуенция", както казваше тя, затова много се пазеше да не настине и подготовката й за лягане беше цял ритиуал. Навличаше дългата бяла риза, сиреч "нощницата", обуваше си бели вълнени чорапи, върху нощницата надяваше елече да й пази гърба и кръста, връзваше на главата си друга, нощна кърпа... Лягаше, после ставаше, забравила нещо, отново лягаше, завиваше се с юргана и ме помолваше да я покрия отгоре с бонжура /наметало с подплата от агнешки кожи/, да подгъна юргана около краката й, да й дам чаша вода, когато забравяше да пийне преди това. Най-сетне, щом ритуалът завършеше, аз можех да се съблека набързо и да си легна по гащета и потник, а когато времето станеше прекалено студено, обличах някоя стара риза вместо пижама. "Пижама" - каква глезотия! Да не би Павел Корчагин да е спял с пижама?
Докато заспивахме, чувахме отдолу вече не кашлицата на огняря, той беше си намерил по-евтина квартира, а разговорите на леля Н. с нощните й гости, пиянските смехове, понякога - нейния самотен плач. Леля Н. обичаше да стои облегната на пътната врата, заставаше там привечер и пушеше дълга тънка цигара. Лицето й беше бледо, почти жълто, но тя си слагаше пудра и червило, червеше си устните, а косата й обгръщаше с букли и буклички, с лули и лулички това измъчено лице, върху което започваха да се врязват първите бръчки. Говореше се, че гостите й са от Мадан и Рудозем, после че са от Баташкия водносилов път и въобще от националните социалистически строежи. Тя не ходеше на работа така, както повечето други жени от махалата. Но се обличаше с нови дрехи и в делнични дни, имаше кожено палто, а особено обичаше една своя розова блузка с много копчета и буфан ръкави.
Баба беше много учудена от факта, че леля Н. не работи нищо. Прощаваше й това, че пуши цигари, прощаваше й, че се цапоти, но не можеше да й прости, че не ходи на работа. Баба, която на село си намираше неотложна работа от сутринта до късна вечер, не проумяваше как човек може да стои със скръстени ръце. Но това свое мнение споделяше само с майка ми.
Сутрин, когато всички вече бяха тръгнали за работа или на училище, а леля Н. спеше, в къщата се движеха или по- точно щъкаха само двете баби - баба Султана и баба Пена. Те се срещаха в общата кухня или на общата тераса. Усмихваха се една на друга и почти не можеха да си говорят, защото баба Султана не знаеше български, ако не се смятат поздравите. Но те си общуваха двете - еврейката на около деветдесет години и българката около шейсетте. Селската баба би могла да бъде дъщеря на градската, но това не им пречеше да се разбират, особено по един въпрос: за смисъла на човешкия живот. Сред няколкото израза, които знаеше на български баба Султана, беше: лъжовен свят. С тези две думи, изказвани с различна интонация, сила на звука и при различни обстоятелства, двете старици обменяха мисли за всичко наоколо. Като посочваше счупените стъкла на чардака и прогнилите небоядисвани отдавна дъски, баба Султана описваше с жестове колко хубава е била къщата им преди години и с немощния си глас произнасяше:
- Лъжовен свят.
Друг път, когато двете гледаха от терасата леля Н., която тъкмо излизаше да се подпре на пътната врата, баба Пена казваше:
- Лъжовен свя-я-ят, лъжовен...
А баба Султана кимаше разбиращо.
Случеше ли се камбаната на "Свети Георги" да удари с дълги паузи, на умряло, двете баби се поглеждаха, усмихваха се тъжно и едната казваше:
- Лъжовен свят.
А другата отвръщаше по-тихо, почти шепнешком:
- Лъжовен свят...
На празниците - християнски или еврейски - си раздаваха за помен било курабийки, било чепка грозде или пък купичка сутляш и с оня жест, с който се посочва някакво далечно и неопределено пространство, си съобщаваха, че това е за помен на умрелите им близки - мъжете им, майките и бащите им, бабите и дядовците им. Гледаха се с насълзени очи и за кой ли път произнасяха с философско примирение:
- Лъжовен свят.
След това дълго седяха на терасата и се грееха на късното есенно слънце, докато някой от внуците им се върнеше от училище и ги събудеше с въпроса:
- Какво има за ядене?
И двете старици бяха родени през деветнайсети век, и двете бяха преживели войни, кризи, въстания, загуби на имоти и на хора, но бяха успели да пренесат до нас, самоуверените хлапета, някаква естествена човешка доброта и толерантност от миналото на своите далечни предци. Оставаше само ние да поемем от ръцете им тази храна.
- Пак ли фасул? Пак ли спанак?
- Друго няма. Пък това е и полезно.

Иван Вълев