Постинг
17.02.2010 10:27 -
Теменужените очи (Из романа "Скритата градина")
Автор: gor
Категория: Лични дневници
Прочетен: 972 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 17.02.2010 10:44
Прочетен: 972 Коментари: 0 Гласове:
4
Последна промяна: 17.02.2010 10:44
Но театърът, кръжоците, безкрайните разговори за поезия, за книги не можеха да ме откъснат от носталгията по скритата градина. Понякога стоях на автогарата и чаках автобуса. Да видя кой ще пристигне от село. Завръщаха се в края на неделята ученици с куфарчета, с кошници с капаци, с някоя издута нашенска торба.
Имах си приятели от село - Нанко, Наско, Марин... Те ми носеха мириса на селските градини и дворове, на ракиджийницата, на дима от огъня, върху който бабите варяха мармалад от сини сливи... В една малка уличка наблизо имаше стол, в който се хранеха нашенските ученици и неколцина от Пъдарско и Сърнегор. Ходех там, за да послушам на родния си говор разказчета за събития в селата, клюки за известни само нам чешити, за годежи, сватби и разводи. Оттам пък тръгвахме по улица "Перущица" към градинката и площадчето, където беше разпънал своите палатки някакъв софийски лунапарк. Виенско колело и люлки, и стрелбища... Бензиновият мотор на люлките с окачени на синджири седалки заглушаваше нашите разговори, та затова ние спирахме да си говорим, ядяхме семки, зяпахме, стреляхме, когато имахме пари, но рядко улучвахме. От високоговорителите се чуваше много силна музика от плочи - някакво "Южноафриканско слънце", някаква "Разходка с велосипеди" и други екзотични - за нас тогава - мелодии.
Нанко вече си имаше гадже, Наско се оглеждаше, аз завиждах на единия и помагах на другия. Но една вечер под люлките Нанко вика в ухото ми, щото - нали казах - музиката силна, моторът трещи: - Тебе гледа тази, тебе гледа мадамата с плитките... - Огледах се, без да спирам да си лющя слънчогледа, и веднага срещнах теменужен поглед, ама тъмнотеменужен! Усмихнах се нахално и просташки - такава беше обстановката, сиреч мизансценът. Тя премигна - колкото да ми покаже дължината на миглите си. Приближих се, предложих й слънчоглед, тя подложи шепа, не отказа. Как се казваш, викам. Познай де, отговаря. Ами тъй, както те гледам: Теменужка. Как позна, удиви се и ме гледа с още по-големи очи.Сигурно ти е казал някой. Или си ясновидец? Аз също се учудих: възможно ли е да съм отгатнал? Но продължих да се правя на интересен: - На такива очи само това име подхожда. - Двамата ми приятели се подсмиват, махват ми и се отдалечават. Аз си помислих, че укрива истинското си име и ме будалка. Ама нищо, трая си. Дълга пауза. Тя пита, за да я прекъсне: - А твойто име? Чакай, чакай! Сега аз трябва да отгатна. Ти си... Петър? - Сега, ако добавиш и Ченгелов, ще познаеш. - Значи ти си бил лани, ти си бил на сцената под бесилката! - почти подскочи тя от радост, направи крачка и за части от секундата ме целуна. Бях зашеметен: целуна ме по устните, съвсем като на кино, като в съветските филми. Застинах на място - дърво, левак - добре че моите приятели се бяха изгубили в навалицата и нищо не видяха, иначе щяха дълго да ме подиграват.
После някой хвана другия за ръката, някой почерпи другия сладолед... Изчезна лунапаркът, затихна постепенно "Южноафриканското слънце", тръгнахме пред себе си и се озовахме край Марица, в тъмната сега алея, в която преди година Бойко ме бе почерпил с първата цигара. Теменужка - вече вярвах, че така се казва - също учеше в седми клас, но в Образцовата прогимназия. Говорехме си, гукахме си - две жадни за любов деца; галех плитките й - дебели черни плитки, които после тя освободи от лилавите "черешки" с ластичета и като тръсна глава, разлюля се водопадът на косата й. Прегърнахме се, вдъхвах аромата на тази непозната все още коса, на това едва напъпило тяло, сърцето ми биеше лудо, тя почувства ударите му, сложи длан върху него, аз потърсих нейното сърце с главата си, с ухото и усетих малката й гръд, но тя веднага кръстоса ръце и аз започнах да галя юмручетата й, да целувам шията й, но тя ми поднесе устните си и като я целувах, спомних си за ябълките, които късах и захапвах горе на дървото в нашата градина, когато се бях качил за първи път по светлите клони на петровката. Със затворени очи, ослепели от първото докосване до недозрялата още ябълчица на любовта, ние се целувахме, докато мина някакъв възрастен човек, спря се и троснато подхвърли: "Каква младеж! Не ви ли е срам бе? Сигурно сте още септемврийчета, а? На публично място..." Уплашихме се, скочихме едновременно и се затичахме, хванати за ръце, минахме покрай тъмната сграда на училището и се спряхме, разбрали, че никой не ни преследва.
Иван Вълев
Имах си приятели от село - Нанко, Наско, Марин... Те ми носеха мириса на селските градини и дворове, на ракиджийницата, на дима от огъня, върху който бабите варяха мармалад от сини сливи... В една малка уличка наблизо имаше стол, в който се хранеха нашенските ученици и неколцина от Пъдарско и Сърнегор. Ходех там, за да послушам на родния си говор разказчета за събития в селата, клюки за известни само нам чешити, за годежи, сватби и разводи. Оттам пък тръгвахме по улица "Перущица" към градинката и площадчето, където беше разпънал своите палатки някакъв софийски лунапарк. Виенско колело и люлки, и стрелбища... Бензиновият мотор на люлките с окачени на синджири седалки заглушаваше нашите разговори, та затова ние спирахме да си говорим, ядяхме семки, зяпахме, стреляхме, когато имахме пари, но рядко улучвахме. От високоговорителите се чуваше много силна музика от плочи - някакво "Южноафриканско слънце", някаква "Разходка с велосипеди" и други екзотични - за нас тогава - мелодии.
Нанко вече си имаше гадже, Наско се оглеждаше, аз завиждах на единия и помагах на другия. Но една вечер под люлките Нанко вика в ухото ми, щото - нали казах - музиката силна, моторът трещи: - Тебе гледа тази, тебе гледа мадамата с плитките... - Огледах се, без да спирам да си лющя слънчогледа, и веднага срещнах теменужен поглед, ама тъмнотеменужен! Усмихнах се нахално и просташки - такава беше обстановката, сиреч мизансценът. Тя премигна - колкото да ми покаже дължината на миглите си. Приближих се, предложих й слънчоглед, тя подложи шепа, не отказа. Как се казваш, викам. Познай де, отговаря. Ами тъй, както те гледам: Теменужка. Как позна, удиви се и ме гледа с още по-големи очи.Сигурно ти е казал някой. Или си ясновидец? Аз също се учудих: възможно ли е да съм отгатнал? Но продължих да се правя на интересен: - На такива очи само това име подхожда. - Двамата ми приятели се подсмиват, махват ми и се отдалечават. Аз си помислих, че укрива истинското си име и ме будалка. Ама нищо, трая си. Дълга пауза. Тя пита, за да я прекъсне: - А твойто име? Чакай, чакай! Сега аз трябва да отгатна. Ти си... Петър? - Сега, ако добавиш и Ченгелов, ще познаеш. - Значи ти си бил лани, ти си бил на сцената под бесилката! - почти подскочи тя от радост, направи крачка и за части от секундата ме целуна. Бях зашеметен: целуна ме по устните, съвсем като на кино, като в съветските филми. Застинах на място - дърво, левак - добре че моите приятели се бяха изгубили в навалицата и нищо не видяха, иначе щяха дълго да ме подиграват.
После някой хвана другия за ръката, някой почерпи другия сладолед... Изчезна лунапаркът, затихна постепенно "Южноафриканското слънце", тръгнахме пред себе си и се озовахме край Марица, в тъмната сега алея, в която преди година Бойко ме бе почерпил с първата цигара. Теменужка - вече вярвах, че така се казва - също учеше в седми клас, но в Образцовата прогимназия. Говорехме си, гукахме си - две жадни за любов деца; галех плитките й - дебели черни плитки, които после тя освободи от лилавите "черешки" с ластичета и като тръсна глава, разлюля се водопадът на косата й. Прегърнахме се, вдъхвах аромата на тази непозната все още коса, на това едва напъпило тяло, сърцето ми биеше лудо, тя почувства ударите му, сложи длан върху него, аз потърсих нейното сърце с главата си, с ухото и усетих малката й гръд, но тя веднага кръстоса ръце и аз започнах да галя юмручетата й, да целувам шията й, но тя ми поднесе устните си и като я целувах, спомних си за ябълките, които късах и захапвах горе на дървото в нашата градина, когато се бях качил за първи път по светлите клони на петровката. Със затворени очи, ослепели от първото докосване до недозрялата още ябълчица на любовта, ние се целувахме, докато мина някакъв възрастен човек, спря се и троснато подхвърли: "Каква младеж! Не ви ли е срам бе? Сигурно сте още септемврийчета, а? На публично място..." Уплашихме се, скочихме едновременно и се затичахме, хванати за ръце, минахме покрай тъмната сграда на училището и се спряхме, разбрали, че никой не ни преследва.
Иван Вълев
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Дневник и проза "Скритата градина"
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката
