Момичета, няма нищо тревожно. Моята мисъл от тази сутрин "Животът преминава от един "преход" в друг, а няма проход" всъщност се върти отдавна в главата ми. Като оглеждам живота си (а вече ми е време да го оглеждам), установявам, че винаги съм живял с някакво очакване за големи промени. Промени в обществения живот, които да се отразят и на моя личен живот.
Първите обществени събития, които смътно си спомням, бяха създаването на ТКЗС и национализацията на частните предприятия. Плаках за нашия кон, който отиде принудително в обора на ТКЗС. От баща си и майка си разбирах, че става нещо важно, но дано да е за добро. Баща ми тъкмо се е бил върнал от Отечествената война. Погодили му някакъв номер и го вкарали в затвора за една година. Уж защото продал една тенекия олио (около 10 литра) не на държавните цени, а на пазарни (както се казва сега). Като видя, че в ТКЗС-то няма прокопсия, баща ми взе решение да се преместим в Пловдив. И там заживяхме пак с очакване, че положението ни ще се оправи. Казваше се: "Живеем в преходен период. Налага се да има диктатура на пролетариата, затова няма свобода." Бедност, безработица, глад...
Дойде 1956 г. Сталин беше умрял. Развенчаваше се култът към личността и се обясняваше, че всичко лошо се дължало на него, но сега ще се оправим. У нас пък лошото се дължало на Вълко Червенков. И пак заживяхме с нови надежди. Нали сте чували за Априлския пленум и априлската линия? Приех решенията на Априлския пленум като покаяние и твърдо желание за завръщане към истинските ценности и идеали.
Но ме взеха в казармата и там се учудвах на грубостта, арогантността, безсмислието на военщината. Възразявах, бунтувах се... Но това в казармата се наказва. Разболях се от хипертония. Това беше по времето, когато в Берлин се издигна за една нощ стената. Не разбрах добре какво стана в Берлин, но разбрах, че в Ямбол не стават добри неща. Често попадах в ареста. Дълго време нямах зачислена пушка, но и не исках да имам.
После  бях приет в Софийския университет и станах студент в София. Живеехме мизерно, ходехме на бригади - летни и есенни. Безплатни. Но в името на по-доброто бъдеще на Родината... Е, нищо, ще се изтърпи. Но нали после ще дойде благоденствието и всеки ще получава според труда си. Няколко години имаше относителна свобода на творчеството (усещах това, защото тогава аз вече правех първите си стъпки в поезията). Но в СССР (помните ли тези четири главни букви?) стана промяна - на мястото на другаря Хрушчов дойде другарят Брежнев. А у нас се отразяваше всичко, което ставаше там. В областта на политиката и културата настъпи стагнация. Както сега става известно и вие четете, сред нас е било пълно с доносници и ченгета. Чудехме се защо някои посредствени хора се издигат толкова бързо, а много способни и талантливи остават в сянка. Говореше се, че трябва да си отиде старото поколение, догматиците, за да настъпи нова атмосфера. Правеха се смени по въховете на държавното и партийното ръководство. Но на самия връх си оставаше само един човек.
В това време аз трябваше да започна трудовата си кариера. Опитах на няколко места - в редакция на вестник, в издателство, в телевизия (Пловдив). Навсякъде трябваше да следвам конюнктурата, да се подчинявам на ръководители, спуснати отгоре, от Партията. Понякога те бяха на добро професионално ниво, но често пъти бяха много под моята представа за ръководител. Настъпи 1968 г., а тогава знаете ли какво стана в Чехословакия? Докато се водеха "преговори" с ревизиониста Александър Дубчек, ние, младите тогава "работници на културния фронт", се надявахме, че социализмът ще придобие "човешко лице". Не бяхме против социализма, но наистина искахме той да бъде с човешко лице. Да има демокрация и свобода на мисълта, на словото. Танковете и самолетите навлязоха в Чехословакия, окупираха я и нашите надежди помръкнаха.
Отиде си Леонид Илич, заредиха се няколко старци начело на Съветския съюз, отидоха си скоропостижно и те... И тогава изгря звездата на Михаил Горбачов. А за нас изгря звездата на надеждата. Тя се наричаше Перестройка. Лично аз бях голям привърженик на преустройството. Вече работех в Българския културен център във Варшава. (Друг път ще ви разкажа какви ги вършех там.) Няколко години живяхме с надеждата, че ето, идва най-сетне истинският социализъм, когато хората "ще се радват на труда си и ще се обичат като братя".
И дойде 10 ноември. Пак големи надежди. Митинги, кръгли маси, велико народно събрание... Бих могъл да се обявя и аз за дисидент и да се включа в редиците на новородените демократи. Но не бях толкова безсрамен. Та нали аз все още бях член на БКП. А нейната ръководна роля тъкмо беше премахната. След няколко години напуснах безшумно Партията (с главна буква!), защото виждах, че тя не е моята партия. И заживяхме в Прехода. Отново в някакъв преход.
"Демократите" (сега ги поставям в кавички) ме изгониха от издателството. Но това не ме смути, не ме прекърши. Застанах зад една сергия и осем години продавах книги. Децата ми бяха студенти, та нямаше мърдане - трябваше да ги издържам. Оцелявахме. И пак се надявахме, че преходът ще свърши и нещата ще си дойдат на мястото. Бях свидетел на следващите "пиянства на един народ" - сгромоляса се Жан, дойде Иван, завърна се така нареченият Цар ( между другото взе си горичките и каквото там имаше да взема), после хайде усмихна ни се Сергей с чаровната си усмивка... И Доган каза, че ще си купи летяща чиния, че от него зависи всичко, той разпределял парите... И ние с вас (вече с вас, защото вие пораснахте, мили наши деца) пак зачакахме някой "да ни оправи". Зачакахме да дойде някой силен човек, та дано въведе ред в тази наша многострадална България.
Да, но чичо ви Иван вече е пенсионер, сърцето му е с байпаси и се налага да спира за почивка по стръмните стълби на ПУ. Та за него преход може и да има, но ПРОХОД вече няма. Но това дано не се отнася за вас. Ако България се оправи след 20 години, вие ще сте все още на възраст, когато ще можете да се радвате. Да се радвате, че сте истински европейци, та даже и повече. Ще имате подходяща работа, достатъчно добре платена. Ще имате добре уредени градове с чисти улици и по тях няма да профучават съмнителни джипове с черни стъкла.
И най-важното: "ще се радвате на труда си и ще се обичате като братя".
Ех, да ви завиди човек! :)

Иван Вълев