Горещ летен ден. Той влезе в редакцията точно в 12. Мина ми през ума да го върна, но като видях уморения му вид и възрастта му, не посмях. Реших да се жертвам и да отложа обедната си почивка. Лицето му беше изсушена фурма. Върху бръснатата му глава се крепеше каскетче, което някога вероятно е било синьо. Ръцете му бяха тънки клонки на съхнещо дърво. 
Сстовари на бюрото ми две найлонови торби с папки и тетрадки и седна на единствения стол срещу мене.
   - Ще ме извините, другарю, но съм в болница и ме пуснаха за малко. Това тук е цялото ми творчество, целият ми живот. Тези две книжки, синичката и зеленичката, съм издал преди Девети. Заглавията са простички: "Любовни песни - минорни" и "Любовни песни - мажорни". Вижте тук - одобрени са от Министерството на просвещението. От тях изпратих екземпляри на Елин Пелин и на Багряна. Багряна  дори ми отговори с кратко писъмце, насърчително. Аз пиша от малък. Бил съм в кръжоци като например  "Христо Смирненски", това беше малко след Девети. Председател ни беше Георги Джангозов, силен поет, пишеше класово-партийно. Но реших да си остана на село, в родната Средна гора. Възлагаха ми да говоря по радиовъзела и да правя стенвестници и агиттабла. Тогава конфликтът беше между класите и аз бях на барикадата откъм бедните. Сега конфликтът е между мен и моите съседи. Те ми крадат кокошките и ме пръскат с препарати, от които се разболях. В първа тетрадка, синята, към описал моя двор и моите домашни животни. Ето, вижте. Стъпката е амфибрахий. Във втора тетрадка, жълтата, съм описал моите съседи. Жълта, щото ми тровят живота.Стъпката е дактил, щото те са катили. Всичко е на ръка написано, но е четливо. Нямам средства за пишуща машина, а в потребителната кооперация ме гонят и ми се присмиват. Аз съм вегетарианец и въздържател. Не сядам в кръчмата при пияниците. В двора си понякогаш събирах дечурлигата и им четях детски стихчета. Те ме слушаха, но след като останах без два предни зъба, спряха да ме слушат. Въпреки това аз им давам дъвчащи бонбони.
   Такааа... Та за какво съм дошъл. Търся някъде да оставя архива си, за поколенията, един вид. Щото съм в болница и не се знае... Аз отдавна търся. В държавния архив ми отговориха, че те събирали само документи. Още навремето ходих при другаря Коста Странджев, работническия писател, и той, човекът, се отнесе с разбиране, не мога да се оплача. Насочи ме към Народната библиотека, но  там един другар ми каза, че трудовете ми най-напред трябва да се рецензират от професионален критик.  По-късно ходих при ректора професор Сапарев. Един много културен и възпитан човек. На стената на кабинета му окачени пушки и саби. По бюрата му книги, книги, купчини книги. Каза да му оставя трудовете си и аз така и направих. След два месеца отидох пак, но трудовете се бяха дянали някъде из кабинета му, не можа да ги открие. За малко да се затрият окончателно, а аз нямам копия. Добре, ама когато назначили нов ректор, професор Сапарев се преместил в друг кабинет и при пренасянето на архивите му открил и моите трудове. Добър човек, пратил хабер по една студентка от нашето село, та се качих на автобуса и право при професора, взех си трудовете,  значи, и на връщане минах през една редакция в една стара къща. Там ме препоръчаха на другаря Заяков. Известния поет, значи. Той се зачете с любопитство в творбите ми, но какво му стана изведнъж: "Графоман!", викна силно, излезе от стаята и ме остави в неведение. На излизане гледам, той седнал в другата стая и чете вестници. Особняк ми се стори този другар Заяков. Както и да е.
   Но да си дойдем на думата. Търся човек, който да подбере най-ценното от моите поетически трудове и да ги издаде. Аз хонорар не искам. С кокошките и козичката преживявам. И с доматите, които си поливам сам в двора. Живея сам-саменичък, щото, като вегетарианец, никоя мома навремето не щя да ме вземе. Та ви моля, другарю редактор, нека да ви оставя да ги прочетете. Ако е рекъл Господ да изляза от болницата, ще ви посетя отново. Пак повтарям: аз хонорар не искам. Но бива ли след мен да се затрие това творчество? Съседите ми ще влязат у дома и ще го вземат за подпалване на печката, Господ да ги убие дано, дето ме пръскат с препарати и ми крадат яйцата!

Какво можех да му отговоря? Оставете торбичките, казах, пък като излезете от болницата, ми се обадете. Върху изсушеното му като фурма лице грейна щастлива усмивка.
Грешен съм аз, Боже прости ми... . 
 

Добро утро, приятелю!
Сега нямам време, после ще намина. Знам, че ще ми хареса.
Хубав ден!

Има какво да каже човечеца! Ама си няма блог...

Между другото у нас по българско по този начин са се затрили и много свестни неща. Нека не си въобразяваме, че единствено това, което се е появило по витрините на книжарниците е най-доброто.
Познавам един изключителен човек свещенник - пишеше с псевдоним Флорински философски трактати. Творчеството му беше огромно - десетки томове ситно изписани страници; всичко това изчезна - вероятно го изядоха мишките. Ние българите сме царе на поразията, но с претенции за непогрешимост. Някой беше казал, че самият Айнщайн в България би стигнал до нивото на даскал по математика в Ихтиман. Естествено, на Флорински не му обърнаха внимание; аз самият бях на 15 -1 6 години.

Иване, тъжна история..."Ние българите сме царе на поразията, но с претенции за непогрешимост." - колко точно казано...Не се терзай, приятелю. Можеше ли да промениш нещата?

Но кротък, възпитан... Графоман от старото поколение. Не нахалстваше. Прочетох писанията му. Дребнотемие - за всяка кокошка поотделно, възхвала на козата, заклеймяване на съседите и т. н. Не разбрахте май моята ирония, но вината сигурно е моя.

прочетох, разказът е хубав, мисля, че е точно дозирана иронията - инак ще е пресолено и ще звучи като насмешка, каквато явно авторът не влага - майсторски балансиран текст

Ценно мнение. Благодаря! :)

Би се усетила по-лесно ако това, което си споделил в ком.5, беше вмъкнато по някакъв начин в разказа. Но защо пък трябва да е лесно за читателя - би било скучно!
Може би в конкретния случай иронията е заслужена, но аз съм убедена, че наистина ценни неща могат да останат скрити за поколенията по разни причини - някои подобни на описаните в разказа ти.
Поздрави!

Добър вечер, Разказвачо!

Знаех си, че ще прочета нещо стойностно.

Ще ми простиш, приятелю, че пак ще започна като химик... Едно и също вещество може да бъде и лекарство, но и отрова. Зависи от дозата...

Изключително умело разказана история! Но ме покори най-много майсторското дозиране: ирония-човещина. В текста творецът крачи редом с човека. Монологът на героя (нищо и никакъв графоман, но някак симпатичен благодарение на дозата) е направо попадение. А последният абзац и най-вече: "Грешен съм аз, Боже прости ми..." е много, много силен!

Браво, приятелю!

Благодаря, Химико с отворени валенции за литературата! :)