Макар че нивите орем с магарета,
а хляба наш отнася го потоп,
обичам мойта мащеха България
от Дунав до Егея бял. До гроб.

Децата ни напуснаха гнездата си
с копнежа да живеят по-добре.
А тук се ширят нагло из палатите
министри, мутри и царе.

Разграбиха чакъла и траверсите
от тъй наречения светъл път.
И нямат капка газ фенерите -
пътечката поне да осветят.

С надежда плаха сричат неграмотните
лъжливите и празнични слова,
додето скърцат из калта сиротните
каручки със откраднати дърва...

Защо я пиша тази тъжна хроника
и кой ли в тъмното ще я чете?
Дали ще я изплачат по разклоните
вълчиците на зимни ветрове?

Не знам... Не искам нищичко за себе си.
Аз вече съм търкулната сълза.
За тебе, мащехо, донесох хлебеца
и канче мляко, майко, от коза.

Има стихове, които не се коментират, защото тежат като воденичен камък на шията с тежката си истина...
Ще си позволя да се самоцитирам и нека стихчето бъде своеобразен комплимент за теб, Иване :

Роденият поет живее разпнат
на кръста на безсънната си съвест.
Поклон пред стихове, които ни наказват -
чрез тях човешкото във нас възкръсва.

Бъди здрав.:)

Прочетох "тъжната хроника", ще я изпратя и на други. Поздрав!

Кънти и стиска за гърлото....

не са много,но Поетът измежду тях си Ти.

Благодаря, Елеонора! Хубаво е да срещнеш човек, който те разбира. :))

Благодаря!

"Певец певеца сал разбира..."
Поздрав! :))

"Големи" има много. Зависи от ракурса.
Благодаря! :)

Това е едно от най- тъжните неща, които съм чела. Откъртено от сърцето, изболедувано, осъзнато и изстрадано. И затова - прекрасно! Благодаря за тази тъжна българска песен, gor ! Ще си я отнеса да я чуят и други.

Благодаря!Хваща за гърлото,стяга сърцето и тръпки пролазват по кожата!Покъртително и чудесно!