Свършва зимата съвсем внезапно;
предпролет - време на раздели и самоубийства.
Над черната пропаст на слънцето
опомняме се къде сме живели.
Натегналият клон на пътешествията
скърца в примката на въздуха.
Дървото се отрупва с очи вместо с плод.
Пътищата са зениците на долините.
В кладенеца на хоризонта - блъснат -
забелязваш своето лице -
очакващо, покрито с бръчките на водата,
лице - само като звук завършено...
О, сняг - на белотата бреме,
сянко на утрото!

Превод: Иван Вълев

Особено това: "О, сняг - на белотата бреме..."

Поздрав! :))

непознат за мен автор

Интересно стихотворение, някак обременено с опомняне, странен сезон е тази предпролет

Радвам се, че ти харесва.
Поздрав, Гиче! :))

Съвременен автор, около 70-годишен.
Излизане от зимната летаргия. Опомняне. Нали?

Интересен стих! В първия прочит отхвърлих предложението за белота и бреме в съвкупност,но никога стихове от тоз род не чета по веднъж. Студът и той белее.Студът в душата,в мислите.Безпътицата на отчаянието.В сянката на утрото,което от нас зависи дали ще настъпи.Дали ще проявим волята да се съвземем,отърсим от меланхолията и следващите я пагубни мисли.
Хареса ми!:)

Задълбочен анализ. Благодаря! :)