Озовахме се в Прага с малко пари. 
   На гара София ми откраднаха портфейла. Разбрах това две минути преди тръгването на влака. Грабнах куфара и исках да сляза, но моят добър приятел Жоро ме спря:
   - Щом ти слизаш, и аз! Чакай! Ще изкараме някак само с моите пари. 
   - Не, Жоро, не. Защо и ти да страдаш? Моите пари са откраднати.
   Докато водехме този нервен и безсмислен спор, влакът потегли и аз останах пътник без пари. Добре все пак, че паспортът и билетът баха в джоба ми. 
   Разказвам тази предистория, за да си представите как сме се хранили и къде сме нощували двамата с валута за един човек. (Това беше в онези времена, когато валутата за пътуване в чужбина беше строго ограничена за простосмъртните българи.)
   И така, озовахме се в Златна Прага... Разглеждахме прекрасните архитектурни и исторически забележителности. Ядяхме само супи в евтини закусвални. Спяхме ту в някое нощно кино, ту в чакалните на гарата или метрото. Но по едно време решихме, че трябва да влезем в хотел - ако не да се наспим, то поне да се изкъпем. И потърсихме някакъв много евтин хотел. Намерихме хотел "Парк", който наистина беше на края на града в паркова среда. 
   На рецепцията ни посрещна много любезно, с широка усмивка, възрастен господин. Като разбра, че сме българи, възкликна:
   - О, булхаржи! Аз обичам българите. Моят дядо преди много години е бил археолог в България. 
   Зарадвахме се. Може пък да ни даде някаква стая с намаление? Видяхме, че всички ключове са окачени на таблото - значи хотелът е почти празен. И направо му казахме:
   - Искаме по-евтина стая. Няма значение какъв е изгледът.
   Лицето му леко се промени. Той ни огледа с критичен поглед.
   - Панове, боя се, че... че всичко почти е заето... Само апартаменти... Но ще видя какво може да се направи. Седнете там на фотъойлите.
   И започна да си преглежда скиците, документите,  да звъни по телефона... Дори извади сандвич и си похапваше. Жоро казва:
   - Ама гледай го... Той ни забрави. Мина вече половин час.
   - Търпение. Ще се сети и за нас.
   И нарочно станах и минах покрай него - да го подсетя. Той ме изгледа над очилата си:
   - Вие още чакате? Нали ви казах - само апартаменти.
   - Господине! Моля ви! Спомнете си за вашия дядо. В негова памет ни дайте някоя стаичка или поне офис!
   Като казах "вашия дядо", той трепна. Погледът му отново зашари по скицата на хотела.
   - Ано,  добрже... Ще кажа да почистят една малка северна стая. Моля,  дайте паспортите, за да ви регистрирам.
   Паспортите ни бързо се озоваха в ръцете му. Не се бавихме и секунда, за да не се разколебае.
   И така, настанихме се, изкъпахме се и веднага заспахме, защото няколко нощи не бяхме спали в легло. На сутринта излизаме с багажа си. Мислех, че е дошла нова смяна на рецепцията, но не! Същият белокос и беломустакат потомък на чешкия археолог си пийваше чая или кафето. Ключовете пак си висяха на таблото и нямаше никаво движение във фоайето.
   - Имам чувството, че в целия хотел сме били само ние - промърмори Жоро.
   - Моля, сметката ви, панове - обръща се към нас господинът с много престорена усмивка.
   Жоро урежда плащането. Дава малко по-едра банкнота и чака рестото. Чака, чака, чака... Трябва да му върне приблизително една четвърт от стойността на цялата банкнота. Но чехът си пие кафето и се прави на разсеян. Тогава се намесвам аз:
   - Бихме ви оставили бакшиш, ако не бяхме в такова тежко финансово положение. Благодарни сме ви, че ни приехте, но... Моля, рестото!
   Възрастният рецепционист подскочи, направо подхвърли една смачкана банкнота. И заговори нещо много бързо на чешки, така че ние нищо не разбрахме. После Жоро твърдеше, че ни е псувал. Е, не вярвам - чехите са гостоприемен и любезен народ. Имал съм добри приятели сред тях.  
     - Насхледаноу, пане! Благодарни сме на вашия дядо, археолога...