(По фолклорни мотиви)

  Веднъж тате ме изпрати в друго село на воденица. Когато тръгвах, той ми рече: "На воденичар без брада не давай да ти мели житото! Ще те излъже!"
   Хванах аз пътя край реката и нагоре, нагоре - стигнах до една воденица. Излезе воденичарят:
   - Момче, дай тука житото да ти го смеля!
   Огледах го.
   - Не може! Тате ми е казал на воденичар без брада да не си давам житото.
   И си подкарах колата.
   Из върбалака до по-горната воденица изскочи друг воденичар:
   - Ей, мливарко, дай да ти смеля житцето!
   Огледах го - и той кьосе като първия.
   - Не може! Тате ми е казал на воденичар без брада да не си давам житото.
   И пак потеглих нагоре покрай реката.
   Пред третата воденица застанал друг воденичар, ама и той като първите двама. Дали пък са братя? Кой знае? Помислих си: в това село воденичарите трябва да са все кьосета, един от друг по-голобради.
   Завих колата, та се върнах при първия - той ми се видя най-малко голобрад.
Разтоварихме чувалите и воденичарят рече:
   - Слушай, момче! Хайде да се надлъгваме! Ако ти ме надлъжеш, няма да ти взема удръжка за меленето. Ако аз те надлъжа, взимам всичкото брашно.
   Помислих си: ако го надлъжа, ще спечеля десет кила; ако ме надлъже, той ще спечели сто кила. Не е честно. Но все пак се съгласих.
   Воденичарят почна да се хвали:
   - Момче, не ме гледай, че сега съм воденичар. Аз едно време бях богат. Имах много овце. Колко - не мога да ти кажа, защото никога не съм ги броил. Веднъж почнахме с помощниците да ги доим. Доихме, доихме, цяла година. Напълнихме един дол с мляко. После го подсирихме. Когато почнахме да го режем на бучки и да ги нареждаме в каци, един вълк изскочи от сиренето. Беше изгладнял, та налетя на нас. Ние - у бре, а бре! - та вълкът се уплаши, остави нас, грабна пет овце и избяга.
   А аз рекох:
   - И ние не сме бедни. Имаме един голям вол. С метър не съм го мерил, та не мога да ти кажа колко е висок. Ама като риел да се чеше, между роговете му се завряла пръст. Веднъж минал край ореха, закачил го с рогата. Един орех паднал там, между рогата, и поникнал. За една година порасна, роди орехи, та клоните му се сведоха, а не можем да ги оберем. Дори когато волът легне, пак не можем да се качим на ореха. Ама аз измислех начин. Чаках орехите хубаво да узреят, па улових двайсетина оси и ги пуснах връз вола. Волът почна да скача и отърси орехите. Десет години оттогава ядем орехи и не можем да ги изядем. Добре, ама волът хвана въшки. Гадинките взеха да прескачат и към нас, а ние не можем да се качим да ги изчистим. Тогава решихме да го заколим. Тате събра селяните, хванаха ножовете, заклаха го. Като потече оная ми ти кръв, та отнесе един воденичар заедно с воденицата. А с месото напълнихме два дола, та и досега ядат всички вълци от областта.
   - Наистина, не сте били сиромаси - рече воденичарят. И да изгубиш мливото, за вас не е голяма работа. Пък ако нямате друго жито, ще ви дадем назаем тиква да се изхраните до жътва. Знаеш ли каква голяма тиква имам? Посях я зад къщата преди пет години, по-лани цъфна, а лани върза. Тиквата расте, расте, та къщата ми остана вътре.    Взех търнокоп и лопата, та прекопах колкото за врата. Сега ни е лесно. Не ни трябва да работим много. От семките направихме масло. С люспите паля огнището, та си грея децата. Жената току реже от тиквата и готви какво ли не! Ни ора, ни копая. Покрай воденицата се въртя, колкото да се намирам на работа. Твоето брашънце не ми трябва, ама ще го взема да се намира за тиквеник. Ти иди у дома да ти отреже жената от тиквата, та си натовари колата да се не връщаш празен.
   - Не ми трябва твоята тиква. Ние си имаме ябълки. Нашата ябълка е три години широка и девет висока. Веднъж се качих да откъсна ябълка. Случи се червива. Влязох в дупката на червея, па замахнах с брадвата, та го съсякох. Изринах трупа му. Добре, ама той падна връз корените. Дървото се натори. Че като почна да расте оная ябълка - расте, расте, расте... Издигна ме нависоко. Па не мога да сляза. Поразклатих малко ябълката, а тя, нали червива, откъсна се и падна долу. Аз излязох. Ако не беше узряла, щях да падна на твърдо, та сега да не съм жив. Оттогава и ние, и цялота село ядем ябълки кой колкото иска. А тя сладка ли е, сладка, пущината, та не ни трябва твоята тиква! Влизаме през дупката на червея, вадим семки, както ти от тиквата, и си правим каквото ни трябва. Брат ми се отдели и от една семка си направи къща на два етажа.
   - Ами виждаш ли този яз? - рече воденичарят. - Едно време край него беше поникнал краставичен корен, порасна, разцъфтя и върза ей такива големи краставици. Една краставица беше се прехвърлила през яза на другия бряг, също като мост. По нея вървяха и хора, и магарета. Веднъж по нея минавали царските камили, натоварени с жълтици. Моят баща се скрил вътре в краставицата и когато минавали камилите, разтърсил тоя краставичен мост. Камилите паднали в яза, та се удавили. Баща ми излязъл от краставицата, събрал дисагите с жълтиците и се прибрал у дома. Оттогава много забогатяхме. Имаме сто кошера пчели. Една пчела едно кило мед ни дава...
   - А, мед и ние си имаме - прекъснах го аз. - Ял съм, ял съм до пресита. Да ти кажа, лани ни се рои един кошер. Тръгнах да ловя рояка. Вързах на гърба на кобилата изправени колове, изплетох кошерище, взех малко маточина и отидох под сливата, където се беше залепил роякът. "Мат-мат, мат-мат, мат-мат!" - примамих пчелите. Отведох кобилата в пчелина, подръпнах да сваля кошерището, заболя я кобилата, ритна със задните крака, та изтърси рояка. Че кат потече оня ми ти мед - много нещо! Земята се натори...

    (следва)  

те обичат да се надлъгват! ;)))

Мед и масло ще капе от устите им... Но народът български е като Хитър Петър. Не могат да го надлъжат.