Бре, кога пораснаха толкова тези дървета в подлеза?! Бяха две тънки клончета, когато се борехме с Данчо за тяхната сянка. Всеки се стараеше да отиде поне пет минути по-рано от другия, бяхме се разбрали, че който отиде пръв, той ще заеме рехавата сенчица. Аз продавах книги, Данчо продаваше семки и фъстъци. Имахме по една малка преносима масичка. За да разширим търговската си площ, си поделяхме "камъка". Какъв камък ли? Това беше конзола ли, капител ли, не разбирам твърде, от римска колона, намерена при строителството на подлеза. Върху "камъка" имаше надпис на латински. Бях го научил почти наизуст, но не можех да го преведа.
   Веднъж мина възрастен господин, който ми заприлича на реститут. Спря се и заядливо ни направи забележка, че сме закрили надписа със стоката си. Чужденците не можели да прочетат какво пише. Данчо веднага раздига кесийките си и му каза: "Хайде сега! Прочетете го, ама високо, на глас, да чуем и ние!" Този, който ми приличаше на реститут, извади очилата си, постави ги на носа си и започна да срича нещо, с което се издаде, че не може да чете на латински... "Ще се обадя в общината да ви изгонят оттук!" - закани се той. Слава Богу, районният кмет Тодор Чонов (поетът) ми беше приятел, та не се изплаших. Никой не ни изгони.
  Дръвчетата растяха, сянката постепенно закриляше и двете масички. С Данчо се заменяхме взаимно, за да можем да отидем до тоалетната или за баничка и боза. Той ми даваше по шепичка фъстъци, аз му разрешавах да чете книгите.
  Сега дърветата са станали огромни и са се издигнали до булеварда. Хвърлят сянка над няколко маси от ресторанта. Минавам често оттам и се сещам за Данчо, който накара оня строг господин да срича латинския надпис. Но Данчо вече е в компанията на римските императори...

И не разбра ли какво пишеше?

"Не на всеки, който чука, се отваря." (Надпис над входната арка на богат патрициански дом.)