Откъси от новела, публикувана през 1968 г.

    Първо и последно писмо от Джема (получено в казармата с десет дни закъснение):
    "Пиша ти писмо, а мой багаж във куфари. Ние, албански студенти, заминаваме, такава заповед от посолството. Разбираш - политика. Плаче ми се. Лошо, че свят има граници. Ще бъдем наблизо, както  казва, може на магаре да пристигнеш. Но ще се срещнем ли някога? Искам да бъда в моя Албания, моя майка там, а тук оставаш ти. Не мога да бъда твоя, но и негова не. Няма да се омъжа за него. Ти направи мене свободна.
   Няма време за повече. Тръгваме.
   Желая ти всичко хубаво! И прощавай за грешките! 
   Твоя Джема"
  
    Изпращат ме в града да извикам един офицер. За да спестя време, решавам да се спусна по стръмната пътека през лозята.
   Вървя през снега, светло е още и дървото, черното дърво, което сега е побеляло, ме изпраща със снежно мълчание. Сам съм, като вълк през лозята, сам съм и сив, вървя и се смея от нервна възбуда, а градът ме очаква студено. Чужди улици, чужди стълбища, чужди звънци и врати. Намирам капитана и "Разрешете да доложа", "Разрешете да напусна", "Тъй вярно"... Изпълних задачата и тръгвам да търся квартирата на Светла.
   Вилите в края на града. Кривите улички. Образцовите домове. Злите кучета.
Около лампите танцуват снежинки. Намирам улицата и номера.Двуетажна вила с хубава ограда. Звъня. Чакам дълго. Вратата се отваря.
   -  Ах, ти се появи все пак.
   "Защо е така студена ръката ти, Светла?"
   - Заповядай, влез, ако искаш...
   "Защо е толкова далечен глъсат ти, Светла?"
   - Хазаите са добри хора. Но е малко студено. Нямаме дърва. Искаш ли коняк?
   - Не, Светла, не бива да пия, скоро ще се връщам в поделението.
   - Колко примерен си станал! Аз сама ще си пия тогава...
   - Добре де, малко мога и аз да пийна.
   И настъпва най-лошата тишина, която съм чувал. Двама самотници пият самотно коняк в студена студентска стая.
   - Искаш ли цигара? Пропуших покрай съквартирантката си.
   - Добре, ще запаля и аз.
   Нови жестове, нови интонации, нови погледи. Държи чашата изискано и опитно. С тази ръка, която здраво бях завързал за съзнанието си тогава, в болницата.
   - Пий де, пий повечко. Нека да се напием. Остави твоите въздържателски принципи!
   - Не става въпрос за принципи. В девет трябва да бъда в поделението. Далече е, има виелица.
   - Защо не махнеш с ръка на всичко? Няма нищо вечно на тоя свят. Не се знае колко още ще живеем. Защо да отлагаме удоволствията?
   - Светла, ти никога не си говорела така. Какво е станало?
   - Много неща се промениха. Но няма значение. Карай да върви!
   Отново дълга и студена тишина. Тя потреперва, аз я завивам с шинела си. Но как да я стопля, когато очите й са студени, гласът променен, дрезгав и чужд?
   "Разни карибски и берлински кризи висят над главите ни, а ние зубрим политикономията на капитализма,  държим изпити по марксизъм и ленинизъм и се мъчим да оправим това страшно чудовище, наречено  с в я т . Свят е само човекът - съществото, индивидът, който се мъчи да преживее броените си дни колкото може по-добре. И мисли само за себе си."
   Тя говори много бързо, страшно бързо, така както бързо пие коняка, а тялото й потреперва, нестоплено от моя груб шинел, непогалено от изненаданите ми ръце. Нищо не мога да кажа, безсмислено е да кажа каквото и да било...
   - Не е точно така, Светла - казвам все пак аз, но тя едва ли ме чува.
   Поглеждам часовника си. Трябва да тръгвам. На вратата се опитвам да я целуна.
   - Недей. Не те заслужавам.
   - Глупости. Другата неделя ще дойда. За повече време.
   - Не, не идвай! Моля ти се, не идвай!
   - Защо?
   - Всичко е свършено. И да дойдеш, няма да ме намериш. Сбогом.

   (Следва)   

Прекрасен разказ за една несподелена любов..Поздрави, чакам продължението:))

Благодаря! Идвай тук отново, ще се радвам. :)