Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.11.2008 12:29 - КРЪГ И ПАРАБОЛА (5)
Автор: gor Категория: Изкуство   
Прочетен: 1486 Коментари: 4 Гласове:
0



                Откъси от новела, публикувана през 1968 г.

Висока гола равнина, покрита само с жълти есенни треви, развявани от нисък остър вятър. Хоризонтът е толкова близо, че ако се засиля, ще скоча в неговата бездна. Едно дърво на ръба между земята и небето стърчи с осакатени клони. Червеникави угари и бели камъни като накацали птици в тях. Тесен път се отделя от асфалта, извива се без нужда и накрая стига до трицветна будка. Бариерата също е бяло-зелено-червена, войник с дълга пушка стърчи и зяпа към облаците.
   Тук вятърът духа едновременно от всички страни - и черноморски, и добруджански, и дори отвесен, идващ право от настръхналото небе. Коси ледени капки те удрят по лицето, завалява дъжд, подобен на градушка, и ти се шмугваш в бараката, вкопана почти до покрива си в земята. На такова място село не се заселва. На такова място се прави казарма.
   На най-високото - кабина на колела. Въртят се монотонно крилата на радиолокационната станция. Вътре електронните устройства жужат като пчели. Всичко останало е скрито под земята.
............(Тук пропускам описание на занятията. Дълги и скучни.).........
   Старшината с монголските очи ни вдига често по тревога и ни кара да тичаме из калните угари, да залягаме и пак да тичаме... Веднъж тичах с такава злоба, че се отдалечих прекалено много и стигнах чак до дървото, което се чернееше на хоризонта. Там земята внезапно пропада и се образува нещо като каньон, а по-надолу, по стръмните склонове, са лозята, къщичките и най-накрая - големият град с пристанището и високите бели блокове. Легнах близо до черното дърво, скубех стръкчета трева и гледах към града. Там сега е Светла. Аз съм на няколко километра от нея, но вече трети месец не мога да отида. Рядко разрешават отпуски, и то ако не си наказан. А аз все имам да изтърпявам някакво наказание. Защото се обаждам. Храната развалена, карат ни да я ядем, а аз се обаждам. Всички хвърлят лъжиците. "Кой пръв се обади?" Хайде - две седмици без градски отпуск. Старшина-школник Габровски се подиграва с редник Алиев, а аз се обаждам да го защитя. Хайде - още 15 дни. И се събират месеци. И мия чиниите и тенджерите на стотина души с хладка вода... Пред мене сега се белее големият град. Дали да не се обаждам вече? В някой от онези прозорци е Светла. Дали пък да си трая вече?
   На ръба на това пусто плато, където едно дърво се беше измамило да пусне корени, аз усещам, че ме е страх от дивотиите на света, в който събират младите хора като нас в казарми, защото някой може да натисне някакво опасно копче и да разпали война. И да настъпи край на всичко. Лозята и малките къщи, белите блокове в далечината, пристанището - край! Светла и аз - край! Джема и аз - край! Старшината с монголските очи, редник Алиев и школникът Габровски - край! Само дървото ще остане с черните си клони, които няма да се разлистят напролет. Ще има ли пролет? Лято? Есен? Птици ще има ли?
   Да се обаждам ли, или да си мълча?

   (следва)   image


Тагове:   Кръг,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. feq - Приказно разказваш...
22.11.2008 16:47
чета те с интерес!
цитирай
2. gor - Ха така! :))
22.11.2008 16:59
Окуражавайте ме, защото си мисля, че никой не ме чете и съм скучен... :))
цитирай
3. elineli - Скучен няма да си никога :)))
22.11.2008 18:19
Чудесен си :))))
цитирай
4. gor - elineli
23.11.2008 09:13
Благодаря!
Това е стара, стара новела... И се колебаех много да я пусна тук. Чудя се дали не е изгубила актуалност.
Ех, минало незабравимо! :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gor
Категория: Изкуство
Прочетен: 1904997
Постинги: 678
Коментари: 3016
Гласове: 17069
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031