(Откъси от новела, 1968 г.)

   Чета писмо от Светла. Приели са я във Варна. Нямала желание да става икономист, но баща й настоявал. Ще замине. И пак някакъв страх от хората, от самотата... "Ние едва ли ще се оправим." Всичко наоколо било грозно, гадно, подло. За да живеем, трябвало да се приспособим. Но без да изгубваме чистотата си. Объркана е. Какво става с нея? А може пък аз да съм объркан? Бил съм прекален идеалист според нея. Не съм познавал добре хората. Наивник. Но тя вярвала много в мен.
   Ходела на работа на полето с приятелките си. Събирали сено. Те били много ограничени. Повечето от тях вече били омъжени и говорели само за мъжете си, за свекървите, за плетки и торти. Дори за книги и филми не можела да говори с тях. Липсвал съм й. Не пише нищо за идване, не загатва, че мога да я потърся там... Не, не, аз няма да отида, ако не ме повика.
   Какво ли става сега в светлата й главица? Какви сенки минават над нея? Неизказано, неизразимо ще си остане това, което сега се извършва зад нейното чело. Така ли възприема и тя моите писма до нея? Не, дори не ехо, а неясни горски звуци в есенна нощ - това си разменяме ние в пликове от две стотинки. А го наричаме любов.

   В края на август заминах на море. Пътувах на автостоп.
   Скитах се самотен по плажовете, играех волейбол с поляци и чехи. Запознах се със спасителя Янко, който ме смая с историите си за "мадами", а също и с водолазните си приключения. Не говореше за нищо друго - само за тези два спорта: крайбрежния и подводния. Като говореше, гледаше към морето, но не пропускаше и нищо от това, което се движи по брега. Веднъж прекъсна за миг разказа си и се вгледа в нещо. Проследих погледа му.
   - Готино мадамче! - каза равнодушно той и продължи разказа си за  опасно гмуркане.
   Трябваше да скоча, а никаква сила в коленете ми.Трябваше да извикам, а в гърлото никакъв глас. Познах я веднага, макар че беше вече с гръб към мен. Джема! Моята малка албанка върви с някакъв тип. "Германец мръсен! Фриц! Как смееш да вървиш до нея? Как смееш да се докосваш до рамото й?" Трябва да я настигна, а все още не ставам. Отива си, ето - отминава, отдалечава се, скрива се зад голи гърбове...
   - Ама ти не ме слушаш бе, авер! Къде се зазяпа? - гласът на Янко.
   - Тази беше една моя приятелка - моят глас, дрезгав, пресъхнал.
   - Бягай, скачай, хайде! - почти ме изхвърли той, блъсна ме след Джема. - Настигни я! И довечера елате в "Рака", аз ще бъда там с една шведка.
   Пясък хвърчи след босите ми крака. Настигам я, виждам лицето й, викам:
   - Джема! Джема!
   Тя се обръща. Спирам. Безмълвни секунди. Тича малко към мен. Спира се. Казва нещо на оня, когото смятам за германец. Той кимва с глава. Тя върви вече по-бавно. Но аз пак тичам към нея. Прегръщам я, повдигам я, тя обгръща шията ми, залитаме, едва не падаме... Говорим едновременно - страшно много думи, думи, но нито една важна. Тя се смее, аз потрепервам от изненадата, не мога дори да се усмихна... Хвърляме се във водата, отново усещам желанието за крила вместо ръце, плуваме, но щом се прегърнем, веднага политаме към дъното, пускам я, за да излезем на повърхността - въздух! въздух! - солена вода в устата, слънце в очите...
   Тичаме дълго по едни високи  дюни, ту се спускаме, ту се изкачваме, ято гларуси бягат пред нас, прелитнат малко и пак кацнат, пясък, пясък, тревата става по-висока и по-гъста, гларусите ни гледат все по-учудено, защото тук е вече далече от плажа и хора не идват, а ние падаме уморени и се смеем от младост, хубаво ни е и ще умрем, ако сега някой ни раздели, защото ставаме съвсем-съвсем близки, невъзможно е повече от това да сме близки, невъзможно е повече от това да сме опиянени, живее ни се страшно много, пада сянка от облак над нас, вятър извива високата трева, гларуси се спускат наблизо... А ние се обичаме. Джема...

(следва)