(Откъси от новела, 1968 г.)

   Излязох от болницата. Казармата вече можеше да приеме моето здраво тяло, да го облече в дебелото сукно, да увие краката ми с партенки, да стегне кръста ми с колан...
   Лежах на плочата между комините и четях. Тук се чувствах бог. Никой не ме виждаше, а аз наблюдавах целия квартал с улиците и дворовете, с вътрешните балкончета, превърнати през лятото в кухни.
   Изведнъж се стрелна светлина и заслепи очите ми. Погледнах - огледало... Голямо огледало, откачено от стената. Зад него - една руса глава, косата - на конска опашка, блузата - синя, ръкавите - вдигнати до лактите. Само това можеше да се види на прозореца на студентското общежите. Видях това закачливо слънце и продължих да си чета. Но светлината пак се стрелна и прониза очите ми, и разбърка буквите, редовете, мислите и ме прикова с лъчите си към грапавата стена на комина.
   Така зе запознах с Джема. Тя беше студентка в първи курс на Хранителния институт. Говореше смешно, но приятно български.
   - Слушай сега: ти мене учиш български. Не иска граматика, иска приказване...
   Съгласих се, в името на дружбата.
   Привечер вървяхме бавно по някое шосе в края на града и тя ми разказваше за Тирана, за Албания, за тяхното море. Аз поправях грешките й.
  Още когато била на шестнайсет години, родителите й я сгодили за известен пианист, доста по-възрастен от нея.
   - Вярно ли е, че при вас момичетата ги продават?
   - Не. Така било по-рано. Сега само някъде в села така правят. Моята майка била в Италия... Как се казва, когато някой работи в чужда къща? Слугиня? Аз се родила там. Затова дали име Джема. Бащата при нас каквото каже, всички слушат.
   Тя била виждала само два пъти пианиста. Той не разговарял с нея, а с баща й. Вторият път, като си излизал, надникнал в тетрадката й, поправил с лъскавата си писалка една грешчица, докоснал с дългите си твърди пръсти бузата й - нещо като милувка, нещо като ощипване - и си тръгнал.
   Очите й се бяха насълзили. Спряхме под едни акации, мълчахме, гледахме се, преглъщахме... Всеки със своя собствена мъка, някакво смътно недоволство, някакво желание за крила вместо ръце... А полето се свечеряваше и по асфалта се появиха едри капки от невидим летен дъжд. Тя внезапно политна към мене, зарида и плачът й извираше много дълбоко някъде от хубавото й малко тяло, което се тресеше в моите объркани ръце.
   - Джема! Не плачи, чуваш ли, спри, не плачи, Джема! - извиках аз и стиснах зъби, защото се страхувах, че също ще заплача.
   Профучаха няколко камиона с войници. Като ни видеха, те се развикваха, свиркаха, крещяха мръсотии... Надявах се, че Джема не ги разбира. Зиловете бързо отнасяха крясъците им.
   Устните й бяха солени, сякаш току-що бе излязла от морето. И нищо повече не се случи, защото аз през цялото време си мислех за Светла и нея всъщност целувах, нейните коси милвах, докато притъмня съвсем, дъждът заваля с едри капки и ние бягахме по асфалта, хванати за ръцете, които не можеха да станат крила.

(Следва продължение)

да не правя грешки?!
Гот е, човеко! :))

OK! :))