(Откъси от новела, публикувана през 1968 г.)

   "Приятелю, приятелю!"
   Преди няколко дни в язовира се удавили единайсет деца заедно с учителката си. Целият град настръхнал. Мислела си много за смъртта. "Тя идва понякога така изненадващо, че ни задължава да живеем всеки ден като последен."
   Помниш ли, Светла, че един писател каза на някаква среща с ученици: "Бъдещето е пред вас. Тръгнете по широките друми с отворени очи и сърца!" После се качи в една кола и го откараха в "Тримонциум" на банкет. Ние останахме да спорим за бъдещето, карахме се до сълзи. А той там... на банкета... кебапчета и пържолки...
   Сега си мисля, че всеки си има само един много тесен "друм" към неясното бъдеще. Трябва да си изчислява точно параболата и да се изстреля в целта. Ако сгреши, ако не улучи, няма да има време за втори полет. Бъдещето на отделния човек е несигурно. Само миналото е вярно като куче и върви след нас.
   Ти се страхуваш от смъртта. Може би искаш да кажеш: от случайната смърт?
Тя е нелепа, защото не си я предвиждал в изчисленията си към целта. Но онази, другата, е само някакво чучело... Тя събира отпадъците. Тя всъщност слугува на живота, като му разчиства пътя. Мъдро е казано в оня старобългарски надпис: "Човек и добре да живее, умира и друг се ражда..." Но нека "роденият последен" добре да живее. Нашият край да е неговото начало.

  Операцията. В голямото  огледало на тавана се виждаше как една ръка бърше челото на хирурга.Когато свършеше упойката, аз сякаш се подавах до кръста през прозореца, но врабчето, което чирикаше в клоните на липата, кой знае защо, не бягаше от мен. "Ако избяга врабчето, значи съм скочил през прозореца." Но коланите ме държаха здраво. Две ръце, които повече миришеха на парфюм, отколкото на болница, галеха челото ми. Някаква студентка, стажантка. Не виждах добре лицето й, защото гледах обратно, а и потта в очите ми пречеше. Но сега то не ме интересуваше. Омотавах разбърканите нишки на съзнанието си само около ръцете, за да го задържа при някакъв друг живот, отделен от моя. Представях си, че това са ръцете на Светла. така здраво ги заплетох, завързах за нервите на мозъка си, че ме обзе страх: с каква операция ще ги отделят?
   Когато се събудих, ръцете ги нямаше. Изплувах на повърхността на бялото езеро и се огледах. Беше следобед, познах по слънчевите правоъгълници върху леглата. Болните спяха. "Ако трябва да се нарисува човешката самота с един цвят, то този цвят ще е белият. Едно много бяло, чисто платно в рамка, а под него надпис: Самота." Но ето че платното се разкъсва в единия си ъгъл - зеленият правоъгълник на вратата, сестрата, термометрите, лекарствата... Не съм сам,  дори когато съм най-самотен. Зная, че на леглото ми има лист с името, годините, пулса и температурата... Тези координати са достатъчни, за да определят моето временно съществуване в това стандартно легло, на което са умирали хора. Те също са имали лист с името, годините, пулса, температурата...
   - Вода, сестро, вода!
   Това бяха първите ми думи. Получих навлажнено памуче. Когато сме най-жадни, животът ни дава само навлажнено памуче. После - пий колкото си щеш от извори, кладенци и реки! Но после - когато е преминала първата, най-сладката жажда...

Продължението зависи от читателския интерес

като прохождащо пале съм пред този текст...невероятен...!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

моля те! за...продължение! поздравление, Гор!

... на какви глупости тук се дава широк фронт, а стойностни текстове като този остават по-далеч от читателите. Айде че се ядосах... Ама наистина, ти казвам!

поправка: посипвам си главата с пепел. Пуснали са само втората част, а не хронологично първата, или и двете. Все тая. Много са зле.

Такива читатели търся! Удивителните са като свити чадъри на дълъг черноморски плаж... Продължих заради тебе и Гичка Граматикова. Вие сте малко, но качествени. Сродни души сте ми вие...

Е, Гиче, текстът ми не е достатъчно пикантен, за да бъде на първата чалга линия... Но това не ме смущава, не пиша за всички.