Лошо се държах вчера в космоса.
Преживях цяло денонощие,
без да питам за нищо,
без на нищо да се удивлявам.

Вършех дейности всекидневни,
сякаш това беше всичко,
което трябва да върша.

Вдишвай, издишвай, крачка след крачка, шетня,
но без мисъл, стигаща по-надалече
от всекидневните ми задължения.

Светът можеше да се възприема като полудял,
а аз го възприемах като обикновена облага.

Не питах: как - и защо -
и откъде се е пръкнал такъв,
и за какво са му толкоз подвижни подробности.

Бях като гвоздей, плитко в стената забит,
или като
(тук не намерих сравнение).

Една след друга настъпваха разни промени
дори в ограниченото поле на едно мигване.

На по-младата маса, от ръка с ден по-млада,
беше вчерашният хляб по-иначе рязан.

Облаците - необичайни и дъждът - необичаен,
защото валеше с други капки.

Земята се завъртя около своята ос,
но вече в напуснатото завинаги пространство.

Това продължи цели 24 часа.
1440 минути за различни възможности.
86 400 секунди за вглеждане.

Космическият savoir-virv,
макар че нищо не казва за нас,
все пак нещо от нас изисква:
малко внимание,
няколко изречения от Паскал
и удивено участие в тази игра
с правила неизвестни.

Превод (с) Иван Вълев