Докараха го късно през нощта. Излязъл бил от ритъм. Когато сме здрави, не забелязваме ритъма.
До сутринта го пооправиха и той се огледа.
- Ще се живее май - едва се отрони от синкавите му устни.
Мина младото докторче, което разнасяше папката с бумагите.
- Дядо, да ми се подпишеш тук. Ама не ставай де, лежи си.
Дядото се понадигна, за да погледне към шкафчето.
- Къде ми са очилата? Не видя без очила.
- Няма какво да четеш бе, дядо. Подпиши се, че си съгласен да те лекуваме.
- Ми то... да не те обидя, ама... аз си бях решил да гледам какво подписвам. Щото моите двама сина... Бъхтих се цял живот в мината, сега нямам къде да живея.
- Няма страшно, дядо. Щом не вярваш на мен, дай на съседа ти по легло да ти го прочете.
Съседът по легло (тоест аз) взе листа и прочете набързо няколкото реда. Дядото се успокои. С трепереща ръка се подписа.
После дойдоха други лекари и сестри. Донесоха някакъв тежък апарат, включиха го в контакта. Около леглото на стария стана тясно. Един от лекарите каза:
- Хайде сега, дядо, ще те изпратим за малко на оня свят. Няма да се плашиш. Това е най-обикновен електрошок.
- Само да не забравите да ме върнете, ей - събра силици за усмивка дядото.
Изпратиха го.
Върнаха го.
След доста време:
- Не е страшно... там...
Усмихна се към мен, защото докторите и сестрите бяха си тръгнали.
След около час една сестра извика към санитарката:
- Какво зяпаш, Стоянке? Бягай за носилката!
И дръпна чаршафа над главата на стария миньор.