Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.09.2008 06:27 - ЛЕТИЩЕН КОНТРОЛ
Автор: gor Категория: Изкуство   
Прочетен: 1404 Коментари: 4 Гласове:
0



Придвижвам се бавно на опашката сред непознати пътници. На съседната опашка зървам за миг почти познато лице. Не, така ми се е сторило.
      Това е актрисата, която изпращаха отвън, преди да вляза в залата. Някаква местна звезда. От виковете на шумната групичка изпращачи се досещах, че заминава за Холивуд. "Покажи им класа!" - викаше един. "Разбий ги!" - добавяше друг. Ето, тя и сега се обръща към стъклената стена и им маха с тънката си изящна ръка.
      Сега чувам гласа й. Той също ми звучи познато, като че ли вчера съм го слушал. Нищо чудно - нали гледах разсеяно тукашната телевизия, докато си стягах багажа.
      Поглеждам пак към съседната опашка. Погледите ни се срещат за миг, но отлитат като чучулига след изстрел. Къде, къде съм виждал тези тъмнозелени очи, тази матова кожа на лицето? Матова, но не от кварц, а по рождение. Кестенявата коса, вълнисто разпиляна по раменете?
      Тя отново поглежда към мен и в този поглед блясва нещо, което си има своя предистория. Нещо посипано с борови иглички и шишарки, замрежено с рехав нисък облак в планинска ливада. Пред скенера служителката й се усмихва, но не служебно, а с някакво възхищение. Тя също се усмихва, казва нещо...
      Чакай! Това не е ли Башка? Онази Башка, от далечното планинско градче. Бях там преди доста години - да събирам материал за дипломната си работа. Тя беше на четиринайсет години, а аз десетина години по-голям. Пишех за диалекта и традиционното облекло на хората от този край. Православни християни в ъгълчето на Полша.
      Седяхме в единственото кафене в центъра и чакахме Аня, братовчедката й, която щеше да ме води в музея, в църквата... Местните младежи минаваха по няколко пъти край витрината, за да видят как Башка пие кафе с някакъв чужденец. Тя ги гледаше надменно.
      После ме заведе у тях, в малката дървена къщичка, остави ме за малко сам в едната стая, а тя трополеше в другата. После вратата се отвори и тя влезе тържествено. Беше се облякла в местната народна носия. Така изглеждаше по-зряла, пък и решително по-хубава. Предполагам, че съм я гледал възхитен. Обясни ми подробно детайлите на своята премяна, спомена за обичаи, говореше ми на диалект и се заливаше от смях, когато се опитвах да повторя думите й. Запяваше ту една, ту друга песен, без да ги довърши, а аз я гледах право в очите - учуден от гласа й, от детинския й порив да ми се покаже в чужда светлина, да я забележа.
      - Но вие утре ще си заминете... - въздъхна неочаквано.
      - Да те взема ли с мен за консултант? - пошегувах се, но тя не се засмя.
      - Не съм била дори в Краков. А вие били ли сте? А в Прага били ли сте? А във Виена? О, божичко, били сте в Прага?! Толкова искам да обикалям света!
      Беше вече полутъмно, когато дойде Аня и тримата тръгнахме към хотелчето. За по-направо - през ливадите. Мъглата се стелеше между копите сено. Башка мълчеше, защото думата бе взела устатницата Аня. Изнасяше ми лекция по етнография. Слушах разсеяно.
На другия ден двете ме изпращаха на автогарата. Внезапно Башка се разплака - беззвучно, само сълзите й рукнаха като летен дъжд от малко облаче. Изумена от необяснимото й поведение, Аня я успокояваше, подаде й кърпичка:
      - Башка, какво ти стана? Не плачи. Хората гледат.
      Башка дори не бършеше сълзите си, остави ги да текат на воля.
      - Господинът... е бил... в Прага - изхлипа най-сетне. - И си заминава...
      А "господинът" вече беше стъпил с единия крак в автобуса и махна със свободната си ръка. Шофьорът беше чакал само него и веднага даде газ. Обърнал глава към стъклото, дълго гледах заоблените хълмове. Тъмнозелени хълмове, покрити с бор и бук. Знаех си, че няма да се върна никога тук.
      Актрисата, а може би певицата преминава през скенера за метални предмети, униформените подчертават с усмивките си, че вършат проверката съвсем формално, пожелават приятно пътуване на известната за тях (вероятно от малкия екран) звезда.
      Преди да мине през изхода с мигащия надпис "Лос Анджелис", Башка се обръща и приковава зеления си поглед в мен. Вече не се колебае: разпознала ме е. Аз се опитвам да се усмихна, но не мога, сигурно на лицето ми се изписва някаква гримаса. И понасям застиналата маска към изхода с надпис "София".


Тагове:   контрол,


Гласувай:
0
0



1. gitchkagramatikova - :)))
20.09.2008 14:25
Хубаво поднесен разказ за това как се срещат и разминават хората в живота!
Поздрави!
цитирай
2. kosara2008 - вълнуващ разказ...
29.09.2008 15:24
напластено, пестеливо, образно, спомен разлистен...на една ръка разстояние...да следваме...сълзите си!!!!! /мечтите си или болките си...все едно...да сме на път, винаги...поздравление!

**- Господинът... е бил... в Прага - изхлипа най-сетне. - И си заминава...***
цитирай
3. marteniza - :)
05.10.2008 18:57
Звучи като версия на лифта. Или като определение за щастие от книгата "Може би" на Лилиан Хелман. :) Хубаво!
цитирай
4. gor - gitchkagramatikova , kosara2008, marteniza
05.10.2008 22:15
Благодаря ви, приятелки! :)
Липсвахте ми през моето принудително отсъствие.
Много добре сте прочели разказа ми!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gor
Категория: Изкуство
Прочетен: 1287435
Постинги: 675
Коментари: 3010
Гласове: 17007
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930