За мой късмет, за нещастие твое
спира лифтът над снежната бездна
и сега ще се гледаме дълго:
ти – със зелени мъгливи очи,
аз – с прегорели от страсти зеници;
ти към върха се издигаш, момиче,
аз от върха, уморен, се завръщам…

Сами сме над бялата пустош – две ноти
в едно петолиние, две лястовици,
кацнали върху съседни потрепващи жици.
Ние нямаме избор – така са ни спрели,
на разстояние, твърде малко за безразличие,
твърде голямо за ласка и шепот.

След малко ще дойде пак токът. Отново
ще тръгне с потракване лифтът.
И ти ще отминеш смутена нагоре,
а аз ще се спусна безмълвен надолу.
Ще те помня, момиче, ще те сънувам,
защото там, долу, сега се смрачава.
Ще ме забравиш, момиче, защото
на върха все още слънцето грее.

25.03.2008 г.

заради днешното "внезапно спиране на лифта",
а стихотворението, знаеш, е класа!


на върха все още слънцето грее

А аз си помислих ,че си заседнал със Станишев ?
Но ти си избрал друг партньор !
Весел ден ти пожелавам и не ходи по лифтове !

...И ти ще отминеш смутена нагоре,
а аз ще се спусна безмълвен надолу".

Ами,... давай пак - нагоре,
щом има и лифт,
няма да е трудно изкачването.
Шегичка, от мен :)!
Животът ни е едно непрекъснато изкачване и слизане,
и нищо чудно пак да се срещнете -
Ти нагоре - към върха,
Тя надолу - към мрака!
Знае ли някой...

Благодаря ви за коментарите, изпълнени с подтекст и шегички! :))
(Нали обърнахте внимание на датата, когато е писано това стихотворение? Заседнал съм в по-приятна компания.)

Горски!!! една твоя почитателка от Пловдив :))))

Благодаря за "бравото"! :) Досетлив съм, щом става въпрос за почитателки... :))