Една сутрин в двора влязоха няколко мъже с уморени, сиви лица и също такива костюми. Един от тях носеше докторска чанта.

Гледах от терасата. Мъжете се отправиха към партерните стаи. Влязоха в стаята на леля Н. и се забавиха там дълго.

В кухнята хазайката и баба си говореха тихо. Когато влязох, прекъснаха разговора и баба тежко въздъхна.

- Какво е станало, бабо?

- Лоша работа: Н. умряла... отровила се...

Очите на баба се насълзиха, тя влезе в нашата стая, отвори един от многото долапи - там беше окачила иконката, донесена от село, - и запали кандилцето. Разбрах по погледа й, че трябва да я оставя сама.

Отидох на терасата, а там беше седнала баба Султана. Устните й леко помръдваха, сякаш си шепнеше нещо.

През двора преминаха сивите мъже и се качиха на леката кола, която ги чакаше на улицата. Баба Султана се взираше към тях с влажните си старчески очи, в които имаше избелели цветове на кестени и пустиня, и едва чуто промълви:

- Свят...

Камбаната не биеше, когато изнасяха ковчега с тялото на леля Н. Улицата утихна за момент, дори моторите на бай Васил бяха спрели. След малко отново затрещяха и заглушиха виковете на неговите малчугани. Дали запомни някой тази жена?