Един ранен следобед Тошо Чамов, който учеше в друго училище, се отби у дома, както си беше още с чантата, и извика:

- Честито! Приет си в литературния кръжок!

- Ами?! Лъжеш!

- Кога съм те лъгал бе? - засегна се моят приятел. - В неделя е първата сбирка. Отиваме заедно. Малко преди десет ще мина да те взема.

Цветана Бандерова беше поетеса /ние разбрахме това доста по-късно/ и членуваше в някакъв "Клуб на литературните работници" /бяхме виждали с Тошо табелка с такъв надпис в една от пресечките на Главната/, но никога не споменаваше за това. За нея писането беше свещенодействие и интимно преживяване, което не бива да се демонстрира - така, както баба ми се молеше пред скритата в долапа иконка. Нашата учителка по поезия не налагаше своето мнение; винаги казваше нещо от рода  "То може и така, но не е ли по-добре..."; често разказваше случки с графомани - истински? измислени? не разбирахме докрай - които ни настройваха срещу писането на всяка цена. Тя подчертаваше, че писането е любов и съдба и който се обрича на него, трябва да е готов за страдания.Пък ако дойде случайно някаква слава, да я приеме като дар от небето.

В литературния кръжок се запознах с момчета и момичета, които бяха чели повече от мен и аз направо се вайках вътрешно, че не ще мога да ги догоня. Там бяха Данчо и Дончо, които владееха отлично формата на класическия стих и си посвещаваха кратки хумористични стихотворения, но когато трябваше, четяха и добра пейзажна лирика с по-сериозен тон. Дончо беше красавец с тъжни очи, спретнат и с добре сресана на път коса, която се къдреше леко. Съученикът му Данчо говореше, че момичетата от училище "Яворов" въздишали по романтичния поет. Там беше Бистра, която аз вече познавах от драмсъстава, защото тя се разкъсваше между театъра и литературата; не пишеше стихове, а разкази.

Извън сградата на Пионерския дом двата кръжока често се смесваха, сливаха се и - хайде на театър. Пускаха ни през служебния вход - портиерът вече ни знаеше: "А-ха, това са децата на Ана Маркова." И там, в тъмнината на балкона, намирахме табуретки по стъпалата, сядахме по двама и със затаен дъх слушахме и гледахме Езоп, игран от Константин Кисимов, пристигнал на гастрол, или от младия Георги Русев... Гледахме с трепет Елена Йорданова, Петя Колчева, Боян Петров, Георги Фратев, Георги Манев, харесвахме играта на младите актьори Любомир Димитров, Наум Шопов, Петя Балъкчиева, Йона Караиванова; лично аз се гордеех с нашенеца Георги Гърдев и жена му Светла - ето, мислех си, нашият съсед от махалата в село произнася думи, писани от Шекспир и Молиер. За мене това беше пряка връзка с европейската култура: моята прашна селска улица минава през Пловдив и води направо към Лондон и Париж...

Веднъж бях влязъл пак така в театъра през служебния вход, бях седнал в тъмното на стъпалата, а пред мен, зад мен насядаха и други - залата беше препълнена. Когато пред антракта лампите увеличиха бавно светлината си, видях на първия ред на балкона... Венета. Седеше между майка си и баща си. Тя вече учеше в гимназия. Във фоайето, след минути, погледите ни се срещнаха и тя ми се усмихна. Усмихнах се и аз и дадох знак, че искам да се видим. Тя се изчерви, повдигна рамене, посочи с поглед своите родители и... отмина. Толкова. Отправиха се към бюфета. През цялото второ действие слушах и гледах разсеяно ту към сцената, ту към Венета, защото се мъчех да отгатна какво ли мисли за онова, което става там. Гимназистката Венета беше станала по-висока, някак по-зряла, но и по-чужда. по-привлекателна, но и по-недостъпна за мен.

След представлението вървяхме - нашата артистично-поетическа тайфа - известно време след тях, защото посоката съвпадаше. Не казах никому, дори на Тошо, кого бях срещнал, кой върви пред нас на десет крачки. Защото кой, каква бе тя за мене? Видение - измислено, изфантазирано; стихотворение, но ненаписано, а само изсвирено, изпято без думи, изсънувано в будно състояние... Никога нямаше да получи своите конкретни строфи, рими, асонанси, защото никога повече не се видяхме. А може би не сме се познали? В такъв случай - по-добре.