Баба тръгна към пристройката с оджака, а аз се шмугнах нетърпеливо в градината, където бяха избуяли храстите на метлите. Наред с доматите и фасула растяха цветята на баба - димитровчета и латинки, шибои и момини сълзи. Пчелите се бяха прибрали от паша, само от време на време кацаше някоя закъсняла, претоварена с прашец, но пазителките на входа я проверяваха и едва тогава я пускаха да влезе. За да има мед, трябва и ред, помислих си аз и се усмихнах на неволната рима. Минах зад кошерите и като се навеждах зад всеки от тях, подслушвах спокойното вечерно жужене. В някои от кошерите то беше по-тихо: може би се бяха поизтровили в овощните градини на текезесето, защото тази пролет почнаха да пръскат овошките със загадъчното ДДТ. Бях чул от чичо Вълю, че това вече щяло да ни довърши: не стига, че изсякоха горите, та прогониха пилците, ами и отрови пръскат, та да уморят пчелите. Мислех си, че такива като чичо Вълю не разбират ролята на науката в селското стопанство и винаги ще се съпротивляват на новото. Прост човек, какво да го правиш! Бях готов да жертвам нашите пчели, но да се развива по-добре текезесето, да има изобилие от плодове. А като има изобилие и висок урожай от всичко - край на бедността, ето ти го комунизма...

Отворих вратичката към скритата градина и нагазих в некосената отдавна трева. Тя бе започнала да зрее, да засъхва и хрущеше меко под моите сандали. Изведнъж ми се доплака и дори по бузата ми плъзна неочаквана сълза: не мога да оставя градината, как така ще я оставя, ех, да можеше да се пренесе и тя в града! Обади се и някакво щурче, изкряка жаба откъм реката и ми се стори, че всичко тук ме поздравява. Дали наистина не ме усетиха всички животинки, насекоми и дървета, и тревички? Дали наистина пък не разбраха за моето завръщане? След малко ще се появят звездите на небето и ще се спусне поредната спокойна вечер в едно от многото села на нашата планета.

Новата учебна година посрещнах вече в Пловдив.

Баща ми и майка ми бяха се преместили на малка уличка до "Ортамезар". Къщата беше стара. Хазаите бяха евреи. Две големи стаи трябваше да ми заместят селската къща, двора, градините, пчелина... Долу, на партера, живееха няколко други семейства, а горе - хазаите и ние. Хазайката веднага ми стана приятна, защото често я виждах да чете книги. Разговаряше спокойно и дори когато обясняваше как да ползваме общата кухня, тя се усмихваше. Чудно, странно ми изглеждаше тази обща кухня, в която често срещах баба Султана, много стара, смалена от годините женица. Хазаинът беше инженер-химик, работеше в едно от големите предприятия за отрови, мълчалив, вглъбен в себе си човек, който след работа четеше подробно вестниците - "Работническо дело" и "Отечествен глас". Имаха две момчета: Хаим, малко по-голям от мене, читател на криминални романи, и Нори, по-малък, мъченик на цигулката. От прозореца на нашата северна стая се виждаше склад за въглища и дърва, а от голямата обща тераса на юг - дворът с голямо дърво и плътните стени на няколко къщи, които пречеха да се вижда площадът. Едно от таванските прозорчета на отсрещната къща беше затворено с обърната наопаки синя табела, на която с бели букви пишеше: Д-ръ Капонъ. Малко по-наляво и по-далеч се виждаше куполът на синагогата. От прозорците на спалнята можех да наблюдавам уличката - там, в отсрещната къща беше Евангелистката църква, откъдето се носеха звуците на странния инструмент хармониум. Такава беше топографията на моето ново местопребиваване - нямаше нищо общо със селските дворове и градини, които бях наблюдавал от високата черница. Тук хората живееха нагъсто, чуваха се техните разговори и плачове, техните кашлици и стонове, кавгите и смеховете им, но въпреки това човек се чувстваше по-самотен, защото общуването беше само до прага на квартирата. Никога не влязох в стаите на съседите от партера, пък и нямах желание, като чувах как се ругаят и бият едните, как плачат и кашлят другите. По-различни звуци идваха откъм хазаите: понякога, в неделя, се чуваше пиано и аз разбирах, че е дошъл на гости белокосият доктор Леви; но пък всеки ден слушах началните упражнения по цигулка на малкия Нори и умолителния глас на неговата майка: "Нори, свири бе, мама, свири! Нищо няма да излезе от тебе!" Радвах се скрито, че мене не ме карат да свиря на нищо...